Уцелвайки момента с присъщата му педантичност, Дръмнот постави чаша кафе пред господаря си тъкмо когато лорд Ветинари завърши изречението и вдигна поглед.
— Чудовищната алгебра на нуждата, Дръмнот. Е, поне с нея сме наясно, не мислиш ли?
— Безспорно, сър. Между другото, получихме благодарствено послание от Диамантения крал на троловете за твърдата ни позиция относно проблема с дрогата. Поздравления, сър.
— Едва ли са заслужени — Ветинари махна с ръка. — Знаеш позицията ми, Дръмнот. По принцип нямам нищо против хората да приемат вещества, които ги карат да се чувстват по-добре или по-доволни, или — в тази връзка — да виждат малки танцуващи виолетови феи… или дори своя бог, ако щеш. В крайна сметка мозъкът си е техен и обществото не може да предявява претенции към него, стига през това време да не работят с тежка механизация. При все това да се продава на тролове дрога, от която наистина им избухват главите, е чисто и просто убийство, углавно престъпление. Радвам се, че командир Ваймс напълно споделя мнението ми по този въпрос.
— Действително, сър. Може ли да ви напомня, че той скоро ще ни напусне? Възнамерявате ли да го изпроводите, тъй да се каже?
Патрицият поклати глава.
— Не мисля. Човекът сигурно е ужасно разстроен, а и се опасявам, че присъствието ми може да влоши нещата.
В гласа на Дръмнот се прокрадна нотка на съчувствие:
— Не обвинявайте себе си, милорд. Все пак вие и командирът сте в ръцете на по-висша власт.
Негова светлост херцогът на Анкх, сър Самюъл Ваймс, командир на анкх-морпоркската Градска стража, трескаво човъркаше с молив в ботуша си, за да спре сърбежа. Не успя. Никога не успяваше. Краката го сърбяха заради чорапите. За стотен път му мина през ума дали да не каже на жена си, че плетенето не е сред ценните й качества, безспорно многобройни. По-скоро би си отрязал крака обаче, отколкото да го стори. Това щеше да й разбие сърцето. А чорапите наистина бяха ужасни, толкова дебели, възлести и неудобни, че му се наложи да си купи ботуши с номер и половина по-големи от ходилата му. И го направи, защото Самюъл Ваймс, който никога не беше стъпвал с религиозна умисъл в някое място за поклонение, боготвореше лейди Сибил и не минаваше ден, без да се изумява, че тя изглежда изпитва същото към него. Той я беше взел за съпруга, а тя му беше дала състояние. Благодарение на нея окаяното, безпарично, мрачно и цинично ченге беше станало богат и влиятелен херцог. Впрочем беше успял да запази циничното, а и волски впряг на стероиди не би могъл да измъкне ченгето от Сам Ваймс — заразата беше дълбоко проникнала, направо втъкана в костите му. И така, Сам Ваймс си търпеше сърбежа и ръсеше благословии, докато им изгуби бройката.
Между ругатните се опитваше да оправи бумащината.
Винаги имаше бумащина. Добре известен факт е, че всеки напън да се намали бумащината винаги приключва с още бумащина.
Разбира се, той имаше служители, които да се оправят с нея, но рано или късно се налагаше най-малкото да я подпише, а ако се окажеше в пълна безизходица — даже да я прочете. Нямаше начин да се измъкне от това. В крайна сметка при всяка полицейска работа неминуемо съществува възможност торът да попадне между перките на вятърната мелница. Инициалите на Сам Ваймс трябваше да са на бумагите, за да уведомят света, че това е неговата вятърна мелница и съответно неговият тор.
В случая обаче спря, за да повика през отворената врата сержант Дребнодупе, която изпълняваше ролята на негов ординарец.
— Какво става, Веселке? — с надежда запита той.
— Не такова, каквото май имате предвид, сър, но ми се струва, ще се зарадвате да чуете, че току-що получихме съобщение по щракалките от и.д. капитан Треска долу от Куирм. Казва, че я кара добре, сър, и наистина му допадал авекът.[1]
Ваймс въздъхна.
— Нещо друго?
— Пълно мъртвило, сър — отвърна Веселка, протягайки шия през вратата. — От жегата е. Твърде душно е за бой и твърде влажно за кражба. Не е ли чудесно, сър?
Ваймс изсумтя.
— Където има полицаи, има и престъпления, сержант, запомни го от мен.
— Да, сър, ще го запомня, макар че май ще звучи по-добре с лека преподредба на думите.
— Сигурно няма начин да ми го опростят, а?
Сержант Дребнодупе явно се омърлуши.
— Съжалявам, сър, струва ми се, че не подлежи на обжалване. Капитан Керът ще поеме значката ви официално на обяд.
Ваймс удари с юмрук по бюрото си и избухна:
— Не заслужавам такова отношение след цял живот, отдаден на града!
— Командире, ако позволите да кажа, заслужавате много повече.
1
Схемата на обмен с куирмската жандармерия работеше много добре: тя получаваше пример за ченгелък а ла Ваймс, докато храната в бюфета на участъка в Псевдополис се подобряваше до неузнаваемост благодарение на капитан Емил, макар че той използваше твърде много авек.