Ваймс знаеше какво се очаква от него. В Анкх-Морпорк нямаше кръчма, пред която еквивалентните трима старци да не седят на припек, винаги готови да заговорят непознати за добрите стари времена, т. е. когато в свидните им халби все още е имало бира. А приетата процедура е да им ги напълниш с евтино пиво и да получиш „Голямо благодарско, любезни господине", а твърде възможно и откъслечна информация за това кой какво е видян да върши, че и с кого и кога — все мливо за полицейската мелница.
Израженията на тези тримата обаче се смениха, когато единият зашепна нещо припряно на дружките си. Те се свиха обратно на дървената скамейка, явно мъчейки се да станат незабележими и все така стискайки празните халби, понеже, така де, човек никога не знае. Една табела над вратата обявяваше, че това е „Гоблинската глава".
Срещу кръчмата се ширеше голямо място, отделено за мера. На нея пасяха няколко овце, а в далечния край имаше голям наръч дърва, наподобяващ върбов плет, чието предназначение Ваймс не успя да отгатне. Беше запознат обаче с термина „селска морава", макар че никога не беше виждал такава. Анкх-Морпорк не си падаше особено по зелениите.
Кръчмата вонеше на вкиснала бира. Това действаше като лек срещу изкушението, макар че Ваймс от години беше чист и успяваше да преглътне по някое шери на официални събития, понеже и без това мразеше вкуса му. Миризмата на стара бира имаше същия ефект. Под жалката светлина на миниатюрните прозорчета Ваймс различи възстария кръчмар, който прилежно бършеше една халба. Мъжът вдигна очи към Ваймс и кимна по онзи типичен начин, който навсякъде има един и същ смисъл: „Виждам те и ти ме виждаш, а какво следва оттук нататък, зависи от теб". Въпреки че на някои ханджии им се удава да вложат в кимването и информацията, че като нищо може да им се намира еднометров оловен кол под тезгяха, ако на отсрещната страна й се прииска, тъй да се каже, да отпочне нещо.
— Даваш ли нещо, в което няма алкохол? — попита Ваймс.
Кръчмарят много внимателно окачи халбата на една кука над тезгяха, след което погледна Ваймс право в очите и отговори беззлобно:
— Виж сега, господине, ние на това му викаме кръчма. Хората се докачат, ако им спестя алкохола. — Той забарабани с пръсти по тезгяха и след малко продължи колебливо: — Жена ми прави бира от кореноплодни, ако искаш?
— Какви кореноплодни?
— Ами в случая цвекло. Помага за редовното ходене.
— Е, все си мисля, че правя редовни разходки — каза Ваймс. — Дай една чашка… не, нека е половин, ако обичаш.
Последва кимване и мъжът изчезна за малко от полезрението. Сетне се върна с голяма чаша, преливаща от червена пяна.
— Да ти е сладко — каза той, като я сложи внимателно на тезгяха. — Не я даваме в оловни канчета, понеже му прави нещо на метала. Черпнята е от мен тоя път. Аз съм Джимини, съдържател на „Гоблинската глава". Тебе те знам кой си. Дъщеря ми е прислужничка в имението, ама аз никому не цепя басма, щото кръчмарят е приятел на всички с парици в джоба, пък току-виж, даже на някои, дето временно са останали без пукната пара, а в тоя момент това не включва ония тримата синковци отпред. Кръчмарят вижда какво е човек след няколко чашки и не вижда защо да прави разлика.
Джимини намигна на Ваймс, а той протегна ръка с думите:
— В такъв случай с радост ще разтърся демократичната кръчмарска десница!
Ваймс не за пръв път чуваше тази тщеславна тирада. Всеки работещ зад бара се имаше за един от най-големите мислители на света и беше разумно да се отнасяш с него като такъв. След ръкостискането той добави:
— Бива си я тази напитка. Резливичка е.
— Да, сър, жена ми слага и люти чушлета, и керевизено семе, та да му се стори на човек, че пие нещо по-силничко.
Ваймс се облегна на тезгяха с необяснимо блаженство. Стената над бара беше окичена с препарирани глави на животни, особено от онези с големите рога и зъби. За свой потрес обаче под мъждивата светлина различи и гоблинска глава. Аз съм в отпуск, каза си той, а това сигурно се е случило много отдавна, в далечното минало. И заряза въпроса.
Джимини се захвана с десетките нещица, каквито един кръчмар винаги си намира за вършене, като от време на време хвърляше по едно око на единствения си клиент. Ваймс помисли малко и се обади:
— Ще занесеш ли по чаша на господата отвън, господин Джимини, като сипеш бренди във всяка, та да разберат, че пият нещо?
— Това са Том Дългуча, Том Дребосъка и Том Том — кимна Джимини, посягайки за няколко чаши. — Свестни момчета са, тризнаци по случайност. Изкарват си хляба, ама си делят един мозък, тъй да се каже, пък и поначало мозъкът не е кой знае какъв. За бостански плашила обаче много ги бива.