— И тримата ли се казват Том? — поучуди се Ваймс.
— Ами да. То си е нещо като наследствено име, че то и баща им, и той е Том. Сигурно за да не стане объркване, щото те лесно се объркват. Сега я карат криво-ляво, ама ако им дадеш работа, дето да могат да я вършат, ще се хванат яко и няма да спрат, докато не им кажеш. Няма просяци на село, да знаеш. Все се намира по нещичко за вършене. С твое позволение, сър, ще им сипя по едно малко. Не им трябва да се объркват повече, ако схващаш накъде бия.
Кръчмарят постави чашите върху поднос и излезе под ярките слънчеви лъчи. Ваймс с едно движение се прехвърли зад тезгяха и после обратно. Няколко секунди по-късно стоеше небрежно облегнат на него, когато три лица надникнаха през отворената врата. Три палеца се вдигнаха към Ваймс в знак на признателност и лицата отново се скриха, сигурно за в случай че той се пръсне на парченца или вземат да му израснат рога.
Джимини се върна с празния поднос и насърчително се ухили на Ваймс.
— Е, сър, спечели си приятелчета тук, ама да не те задържам. Сигурен съм, че си имаш много работа.
Ченге, помисли си Ваймс. Видя ли аз полицейска палка, не мога да я сбъркам. Та нали това е мечтата на ченгето — да зареже улиците и да върти кръчме нейде си. И понеже си ченге — а като си ченге, то е за цял живот — значи знаеш какво става наоколо. Знам те аз, а ти не знаеш какво знам. И като гледам, резултатът е едно на нула за мене. Само почакай, господин Джимини. Вече знам къде живееш.
До слуха на Ваймс достигна шум от бавни и тежки стъпки, които се приближаваха. Той съзря местните мъже да идват в работните си дрехи, понесли разни неща, които повечето хора биха нарекли земеделски оръдия, но Ваймс мислено ги преименува на офанзивни оръдия. Групата спря пред вратата и той долови шепот. Тримата Томовци очевидно съобщаваха злободневните новини, които се приемаха или с недоверие, или с насмешка. Изглежда се стигна до някакво заключение, но не с особена радост. След това мъжете влязоха в кръчмата, а съзнанието на Ваймс ги картотекира за бързи справки. Екземпляр № 1 беше възстаричък мъж с дълга бяла брада и, о, небеса, рубашка. Наистина ли още носеха такива? Както и да се казваше, останалите сигурно му викаха „деденце". Той свенливо докосна с показалец челото си за поздрав и свършил безопасно тая работа, се насочи към бара. Носеше голяма канджа, не много приятно оръдие. Екземпляр № 2 носеше лопата, която ставаше за брадва или за тояга, стига човек да знае какво върши. И той беше с рубашка, избегна очите на Ваймс, а поздравът му повече приличаше на стиснато помахване. Екземпляр № 3, който държеше кутия за инструменти (страхотно оръжие, ако се развърти както трябва), се шмугна бързешком, без почти да погледне към Ваймс. Изглеждаше млад и доста хилав, но въпреки всичко с тези кутии може да се докара добър въртящ момент. Следващият беше пак възрастен, този път с ковашка престилка, но без съответното телосложение, така че Ваймс го класифицира като налбант. Да, това ще да е, такъв нисък и жилав лесно щеше да се мушне под кон. Мъжът направи приемлив опит за козируване, а Ваймс не можа да различи никакви опасни издутини, прикрити от престилката му. Просто не можеше да се въздържи от тази алгебра — тя си е част от работата и това е. Дори да не очакваш неприятности, пак очакваш неприятности.
И в този момент цялото помещение замря.
Край Джимини се водеше някакъв безцелен разговор, който обаче секна при влизането на истинския ковач. Мамка му. Всичките предупредителни аларми на Ваймс задрънчаха едновременно, а те не бяха медени звънчета. Кънтяха. След кратко смръщване към присъстващите човекът се насочи към бара по траектория, която щеше да мине точно край или вероятно връз, или дори през Сам Ваймс. Предвид ситуацията Ваймс грижливо отмести чашата си встрани от опасността, така че неприкритият опит на онзи да я бутне „случайно" се провали.
— Господин Джимини — подвикна Ваймс, — сипи по едно на всички тези господа, а?
Това предизвика известно оживление сред останалите новодошли, но ковачът тресна лопатоподобната си пестница на тезгяха така, че чашите подскочиха.
— Хич не ме е еня да пия с разни, дето мачкат народа!
Ваймс удържа кръвнишкия му поглед и отвърна:
— Съжалявам, днес не си взех мачкалото.
Беше глупаво, защото едно-две изхилвания от обнадеждените пиячи на бара само разпали разните му там подпалки, които ковачът беше пропуснал да остави в ковачницата си. Той се вбеси: