— Кой си ти, бе, че си нещо повече от мен?
Ваймс сви рамене.
— Не знаех, че съм нещо повече от теб — отвърна той, но си мислеше: „Явно си голяма работа сред малки хорица и се имаш за много важен, понеже си як и никой не те дебне отзад да ти нашари задника с прът. Ей богу, та ти дори не знаеш как да стоиш прав! Даже ефрейтор Нобс може да те свали на земята и да те нарита усърдно в чатала, преди да се усетиш какво става."
Като всички кръчмари, опасяващи се да не се потроши нещо скъпо, Джимини припряно излезе зад бара и хвана ковача за ръката.
— Стига, Джетро, дай да си нямаме неприятности — заувещава го той. — Негово благородие само си пийва, както се полага на всеки мъж…
Това изглежда свърши работа, макар че агресията тлееше по лицето на Джетро и нажежаваше околни въздух. Съдейки по лицата на останалите, не за пръв път гледаха това представление. Само адски некадърно ченге не би успяло да разчете кръчмарската клиентела, а Ваймс вероятно можеше да напише цяла книга, че и с бележки под линия. Всяка общност си има своя тартор или въртоглавец, или самоук политикан. Обикновено го търпи, понеже внася разнообразие в простонародното ежедневие. Хората казват по нещо от сорта на „Кво да го правиш, той си е такъв", атмосферата се разведрява и животът продължава. Джетро обаче, седнал в далечния ъгъл на кръчмата, награбил халбата си, както лъв се вкопчва в газела… е, Джетро по Ваймсовата скала за риск имаше взривоопасни наченки. Светът от време на време трябваше да се взривява, разбира се, стига да не го прави там, където Ваймс си пие питието.
Ваймс наблюдаваше как кръчмата се пълни, най-вече с други чеда на земята, но също и с хора, които — господа или не — очакваха да ги наричат така. Носеха шарени кепета и бели панталони и устите им не млъкваха.
Отвън също закипя живот, улицата се изпълваше с коне и каруци. Някъде зачукваха нещо, а жената на Джимини застъпи на бара или по-точно на поста, докато мъжът й търчеше напред-назад с подноса. Джетро стоеше в ъгъла си като човек, изчакващ сгодния момент, и срещнеше ли погледа на Ваймс, му отвръщаше на кръв, а вероятно и жлъчка с опция от различни органични секрети.
Ваймс реши да се зазяпа през мърлявия прозорец на кръчмата. Тя за съжаление беше от най-противните, тоест живописна, което значеше, че прозорецът се състои от малки кръгли стъкълца, занитени с олово. Не бяха предназначени да се гледа през тях, а само да пропускат светлината, понеже я пречупваха толкова безотговорно, че едва не я трошаха. През едното стъкълце се виждаше нещо, което вероятно беше овца, но приличаше на бял кит, докато не помръдна, когато се оказа, че е гъба. Един минувач остана без глава, преди да стигне друго стъкълце, тогава пък стана само с едно огромно око. Малкият Сам щеше да изпадне във възторг, но баща му реши да си спести кокошата слепота и излезе навън.
А, установи той, заформя се някаква игра.
Е, добре.
Ваймс не си падаше по игрите, понеже генерираха тълпи, а тълпите генерираха работа за ченгетата. Да, де, ама той фактически не беше ченге тук, нали така? Усещането беше странно, така че заряза кръчмата и стана невинен зяпач. Не можеше да си спомни откога не му се беше случвало. Чувстваше се… уязвим. Отиде до най-близкия човек, който зачукваше някакви колове в земята, и попита:
— Та какво, значи, се мъти тук? — Осъзнавайки, че говори по-скоро ченгелъшки, отколкото простонароден език, той бързо додаде: — Ако нямаш нещо против, че питам?
Човекът се изправи. Беше от онези с цветните кепета.
— Никога ли не си виждал игра на крикец? Та това е играта на игрите!
Господин Цивилният Ваймс даде всичко от себе си, за да изглежда като турист, жаден за още възхитителна информация. Съдейки по ентусиазираната усмивка на информатора си, щеше да научи всички правила на крикеца, независимо дали желаеше или не. Е, каза си той, сам попитах…
— На пръв поглед, господине, крикецът може да ти се стори просто поредната игра с топка, при която две страни се съревновават, опитвайки се да вкарат топката с ръка, пръчка или друго средство в тъй наречената врата на противниците. Крикецът между другото е изобретен при игра на крикет в богословския колеж „Св. Онаний" в Шунково, когато начинаещият свещенослужител Джексън Полечестни, понастоящем първосвещеник в Куирм, хванал млата си с две ръце и вместо да побутне лекичко топката…
След време Ваймс се предаде не само защото правилата на играта сами по себе си бяха непонятни, а и защото извънредно ентусиазираният младеж позволи на ентусиазма си да надделее над всякаква необходимост от нуждата да обясни нещата в що-годе смислен ред, при което потокът от информация непрекъснато криволичеше през извинителни вметки от сорта на: „Извинявам се, трябваше по-рано да спомена, че не може да има втори конус повече от веднъж на размяна, а при обикновената игра се катурва само по един път, освен ако, разбира се, не става дума за кралския крикец…"