Ваймс умря… Слънцето изпадна от небето, гигантски гущери превзеха света, звездите се взривиха и изгаснаха и всяка надежда потъна с гълголене в сифона на забвението, а небесната твърд се изпълни с газове и се възпламени. И ето че се разкриха нови небеса, с нов грижовен повелител, нов диск и, о, чудо и може би наистина, от морето се роди живот или май че не, защото беше сътворен от боговете (това всъщност зависеше от страничния наблюдател), а гущерите се превърнаха в по-малко люспести гущери или може би не, а те се превърнаха в птици, пък червеите в пеперуди и разни видове ябълки се превърнаха в банани. И май че някакъв вид маймуна падна от едно дърво и осъзна, че животът е по-хубав, ако не ти се налага да висиш през цялото време, вкопчен в нещо, и само за няколко милиона години си еволюира панталони и ефектни раирани шапки, и кулминира в играта на крикец, където магически прероден и леко замаян, на селската морава стоеше Ваймс, зяпнал усмихнатото олицетворение на ентусиазма.
Успя да смотолеви:
— Брей, страшна работа, много благодаря. Нямам търпение да се насладя на играта.
Тъкмо се замисли, че един бърз крос до вкъщи няма да му дойде зле, когато изотзад го парира горчиво познат глас:
— Ей, на тебе викам, да, точно ти! Не си ли Ваймс?
Беше лорд Ръждьо, по принцип от Анкх-Морпорк, безпощаден стар боен кон, без чиито уникални схващания за стратегия и тактика няколко войни нямаше да бъдат спечелени с толкова кръвопролития. Сега седеше в стол на колелца — ултрамодерен модел, бутан от човек, чийто живот, познавайки негова милост, твърде вероятно бе непоносим.
Омразата обаче изглежда няма дълъг живот на полуразпад и напоследък Ваймс го приемаше по-скоро като титулован идиот, докаран до безпомощност от възрастта, макар и все тъй запазил дразнещия си конски глас, който — подобаващо впрегнат — можеше да се използва за поваляне на дървета. Лорд Ръждьо вече не беше проблем. Навярно му оставаха още една-две годинки, преди да си ръждяса в мир. А и дълбоко в чепатото си сърце Ваймс таеше лека възхита от свадливия стар касапин с неговото неувяхващо самолюбие и абсолютна готовност да не си промени мнението за нищо на света. Старият чешит беше реагирал на факта, че Ваймс, омразният полицай, сега е херцог и следователно доста по-знатен от него, като просто реши, че това изобщо не може да е истина, и съответно напълно го пренебрегна. В регистъра на Ваймс лорд Ръждьо се водеше за опасен буфон, но — и тук вече ставаше сложно — невероятно, ако не и самоубийствено храбър. Това нямаше да е никакъв проблем, ако не бяха самоубийствата на онези клети глупци, които го следваха в боя.
Очевидци разправяха, че било свръхестествено: Ръждьо се впускал стремглаво в пастта на смъртта начело на хората си, без изобщо да трепне, а многобройните стрели и копия все го пропускали, но неизменно уцелвали хората точно зад него. Страничните наблюдатели — или по-скоро хората, надзъртащи към битката иззад успокоително големи камъни — потвърждаваха това. Може би е имал способността да пренебрегва и стрелите, предназначени за него. Старостта обаче не можеше да се отсвири толкова лесно и старецът, макар и не по-малко арогантен, имаше отпаднал вид.
Крайно необичайно за него Ръждьо се усмихна на Ваймс и рече:
— За пръв път те мяркам насам, Ваймс. Какво, Сибил да не е решила да се връща към корените си?
— Иска малкият Сам да си поокаля малко обущата, Ръждьо.
— А, браво на нея, какво! Добре ще му дойде на момчето, ще възмъжее, какво!
Ваймс така и не разбра откъде се вземат експлозивните какво-та… Все пак, зачуди се той, какъв смисъл има просто да лаеш „Какво!" по абсолютно никакъв обясним повод? А колкото до „Какво какво!", е… за какво става дума? Защо какво? Какво-тата изглежда се набиваха в основата на разговора, но за какво, дявол го взел, какво?
— Не си се домъкнал по служебна работа значи, какво?
Мислите на Ваймс се завъртяха толкова бързо, че Ръждьо сигурно чу как проскърцват задвижките. Анализираха интонацията, изражението на човека, онзи лек, почти недоловим, но все пак съществуващ намек за надежда отговорът да бъде „не", и излязоха с предложението, че може и да не е лоша идея да пусне едно малко лисиче в кокошарника.
Той се засмя.
— Е, Ръждьо, Сибил не е спряла да ратува да дойдем тук още откак се роди малкият Сам, а тази година просто тропна с крак, та си мисля, че изпълнението на нарежданията на жената си е служебно задължение, какво! — Ваймс забеляза как човекът, който буташе огромния инвалиден стол, се опита да прикрие усмивката си, особено когато Ръждьо отговори със слисано „Какво?".