— Моля да простите дързостта ми, командире, но аз предпочитам по-скоро да се омъжа за Джереми и да му помагам в духовническата служба.
— Чудесно, чудесно — размаха ръце Ваймс, — та значи вие двамата се обичате, а? Хайде де, кажете си! — И двамата кимнаха, изчервени от притеснение, хвърляйки поглед към майката на момичето, чиято широка усмивка предполагаше, че това определено би било добре дошло. — Е, в такъв случай ви предлагам да се стягате, а теб, младежо, бих посъветвал да си намериш по-добре платена работа. Не мога да ти помогна в тая област, но в днешно време направо бъка от религии, та на твое място щях да гледам да впечатля някой си там епископ със здравия си разум, от какъвто всеки духовник има най-голяма нужда…Е, почти най-голяма нужда. И бъди уверен, че можеш да се издигнеш до върха… Макар че в случая с религията — не чак най-отгоре, а? — Ваймс помисли кратко и додаде: — И все пак най-добрата идея, дами, може би е да се поогледате малко, докато не откриете някой момък със заложби за успех, благородник или не. Пък ако е читав, да застанете до него, да го подкрепяте, когато трябва, да му помагате, като закъса, и като цяло да бъдете край него, когато има нужда, като се погрижите и той да е край вас, когато вие имате нужда от него. Така де, ако и двамата се понапънат, може и да излезе нещо добро. Определено се е случвало вече веднъж, нали, Сибил?
Сибил избухна в смях и втрещените момичета закимаха прилежно, сякаш наистина разбираха какво им се казва, но Ваймс бе възнаграден с леко кимване от лейди Сибил, което му даде надежда, че няма да плати твърде висока цена за прямотата си към тези саксийни цветя.
Той се поогледа, като че търсеше парцал да позабърше мазалото.
— Е, ами май е това, а?
— Извинете, командире?
На Ваймс му отне известно време да установи откъде идва гласът. Тази щерка не беше обелила ни дума цял следобед, но от време на време записваше нещо в едно тефтерче. Сега го гледаше с очи, някак по-ведри от тези на сестрите си.
— Мога ли да ви помогна, госпожице? И бихте ли ми казала името си?
— Джейн, командире. Опитвам се да стана писателка. Ще позволите ли да ви попитам дали смятате това за приемлива кариера за млада дама?
Джейн, помисли си Ваймс, особнячката. И наистина беше такава. Беше също толкова свита както сестрите си, но като я гледаше, някак си имаше чувството, че вижда право в главата му, мислите му и прочее.
Ваймс се облегна на стола малко отбранително и каза:
— Е, не може да е гърчава работа, при положение че всички думи сигурно вече са измислени, а пък и се икономисва време, предвид че просто трябва да се навържат в някаква по-различна върволица. — Това беше, кажи-речи, границата на познанията му в областта на литературното творчество, но той добави: — За какво мислите да пишете, Джейн?
Девойката изглежда се смути.
— Ами, командире, в момента работя над нещо. което може да се разглежда като новела за сложността на личните взаимоотношения на хората, с всичките им надежди, мечти и недоразумения. — Тя се покашля притеснено, сякаш за извинение.
Ваймс сви устни.
— М-да. Звучи по принцип като добра идея, госпожице, но наистина не мога да съм ви от полза тук… макар че на ваше място, сега ми хрумва, щях да набутам доста въргали и изпадащи от гардероби трхтюве… а може би и някоя война, евентуално за фон?
Джейн кимна неловко.
— Забележително предложение, командире, с много достойнства, но взаимоотношенията няма ли да бъдат донякъде пренебрегнати?
Ваймс обмисли този довод и призна:
— Е, може и да е така. — А после направо от нищото или от някакви бездънни дълбини изплува мисъл, както много пъти преди му се случваше, понякога в кошмарите. — Чудя се дали някой писател досега се е замислял върху отношенията между преследвания и преследвача, потайния убиец и полицая, служителя на закона, който понякога трябва да мисли като престъпник, за да си свърши работата, и може би, примерно, се оказва неприятно изненадан колко го бива да мисли така. Просто една идея, нали разбирате — неубедително завърши той и се зачуди откъде, по дяволите, беше дошла. Може би тази особена Джейн я беше извлякла от него и сигурно даже можеше да я разплете.
— Някой желае ли още чай? — ведро изчурулика Ариадна.
Когато каретата им потегли, лейди Сибил не продума и дума, така че Ваймс реши да преглътне горчивия хап сега, та да се свършва с това. Жена му имаше умислен вид, което винаги беше тревожно.
— Сгазих ли лука, Сибил?
Тя отмести отсъстващ поглед към него, но след миг се окопити: