— Имаш предвид, задето каза на тези саксийни цветчета да спрат да копнеят за живота и да тръгнат сами да си го създадат? Боже мой, не! Ти направи всичко, каквото очаквах от теб, Сам. Винаги го правиш. Казах на Ариадна, че няма да я разочароваш. Тя няма кой знае какви приходи и ако ти не им беше казал да си стягат партакешите, струва ми се, че щеше да й се наложи да ги изтика с лопата навън. Не, Сам, просто се чудя какво става в главата ти, това е. Искам да кажа, сигурна съм, че според някои да си полицай е само професия, но не и според теб, нали? Аз много се гордея с теб, Сам, и не бих искала да се променяш, но понякога наистина се тревожа. Както и да е, браво на теб! С интерес очаквам да видя какво ще напише младата Джейн.
На следващия ден Ваймс заведе момченцето си на риболов, донякъде обречен от пълното му невежество в тази област. На Сами обаче май хич не му пукаше. Беше открил някаква мрежа за скариди сред изобилието в детската стая и търчеше из плитчините да преследва раци, току застивайки, за да се зазяпа в нещо. Щом като се посъвзе от шока, Ваймс осъзна, че Сами всъщност доста се забавлява. Даже посочи на любящия си баща нещо „като водни насекоми с корубка от камъчета", което Ваймс трябваше да разследва, за да установи, че е абсолютно вярно. Това изуми Сам Ваймс даже повече от сина му, който всъщност (както сподели, докато се връщаха за обяд) искал да види дали рибите правят ако — въпрос, който изобщо не беше хрумвал на Сам Ваймс през живота му, но изглежда беше изключително важно за сина му. Дотолкова, че по пътя до вкъщи трябваше да го удържа да не кривне пак към потока, за да види дали не излизат да го правят извън водата, понеже иначе, ъ-ъ, гнус!
Сибил беше обещала на Сами още една разходка до Домашния чифлик след обяда, така че Сам Ваймс оставаше изцяло на собствено разположение или на каквото там един полицай може да се разположи из тихите алеи. Ваймс беше наясно с улиците. Той не знаеше какви изненади ще му сервират алеите, но вероятно бяха свързани с прегазване на белки и разпознаване на онова, което току-що е казало „муу", без да се налага да се наведеш, за да погледнеш под корема му.
Докато крачеше из необятните си декари с наболяващите го ходила, мечтаейки си да стъпва по калдъръм, той отново почувства мравучкане — онова мравучкане, което изправя косъмчетата по тила на ченгето, когато добре изострените му сетива подсказват, че нещо не е наред и плаче за намеса.
Но тук имаше и друго ченге, нали така? Истински стар агент, пратен да пасе трева. Да си ченге обаче си е клеймо до кокал — никога не се отърваваш от него. Той се усмихна. Май беше време да се отбие за по дружеска чашка с господин Джимини.
По това време на деня в „Гоблинската глава" нямаше клиентела, освен вечно присъстващото трио на пейката отпред. Ваймс седна на бара с чаша от кореноплодната бира на госпожа Джимини и съзаклятнически се приведе към кръчмаря.
— Е, господин Джимини, какво интересно има тук за едно старо ченге?
Джимини отвори уста, но Ваймс продължи:
— Палисандрова палка, Градската стража на Псевдополис, а? Знам, че съм прав. Това не е престъпление. Това си е мечтата на ченгето. Взимаш си с теб и вярната палка, та да си имаш приятелче, на което можеш да разчиташ, ако някой клиент не носи на пиене и не отбира от намек. — Ваймс се разположи, облягайки лакът на бара и шарейки с пръст върху петно разлята бира. — Работата обаче те следва, не е ли така? Пък ако въртиш кръчма, е, направо се удвоява, понеже чуваш всякакви неща. Неща, за които не си мръдваш пръста, понеже вече не си ченге. Само дето знаеш, че си. И сигурно те гложди някъде отвътре, че тук стават неща, които не са наред. Даже аз го знам. Това е то, нюхът на ченгето. Направо ги подушвам във въздуха. Усещам ги с ботушите си. Скрито-покрито, господин Джимини, скрито-покрито.
Джимини се зае да бърше с парцала си разляната бира и каза сякаш между другото:
— Да знаеш, командире, нещата в провинцията са различни. Хората си мислят, че провинцията е място, където може да се укрият. Да, ама не е така. В града човек е просто едно лице от тълпата. В провинцията хората не свалят очи от него чак докато не го изгубят от поглед, па макар и само за развлечение. Както забеляза, аз вече не съм ченге. Не съм упълномощен, пък и нямам желание да се меся. А сега, ако не възразяваш, имам да посвърша малко работа. Скоро ще заприижда клиентелата. Внимавай къде стъпваш, Твое благородие.
Ваймс обаче не му даде да се измъкне.
— Много интересно, господин Джимини, знам, че си стопанин на тази кръчма, но невероятно как тя все пак е мое имущество. Съжалявам за което, но преди да дойдем тук, разгледах една карта и видях, че кръчмата попада в земите ни. Язък, викам си, значи все пак ти се падам господар. Знам, не е много демократично от моя страна, ама просто се чудя, господин Джимини, дали пък случайно не всички наоколо са толкова възторгнати, че командирът на Градската стража им се изтърсва тук в това тихо, закътано местенце, ммм? — В главата на Ваймс се мерна образът на клетия стар лорд Ръждьо, бездарно подлъгващ го, че тук няма нищо интересно.