Физиономията на Джимини стана безизразна, но Ваймс познаваше тази игра и забеляза лекото потрепване, което при разшифроване означаваше:,Да, ама не съм издал нищо и никой не може да докаже обратното. Дори и ти, приятелче".
По-нататъшната разговорка по темата беше прекъсната, когато чедата на земята започнаха да се намъкват един по един в кръчмата, за да отпразнуват завършека на работния ден. Този път, когато кимваха към Ваймс на път към бара, в очите им се четеше по-малко подозрение, така че той остана да си дундурка чашата с пикантен сок от цвекло и просто да се наслади на момента. Оказа се доста кратък момент, в края на който ковачът се изтъпани в кръчмата и тръгна право към него.
— Седнал си на мястото ми!
Ваймс се озърна. Седеше на стол, неразличим от всички останали в помещението, но прие вероятността да има нещо мистично именно в този, който беше заел, вдигна чашата си и се премести на един свободен. Едва седнал обаче, чу ковачът да казва:
— И това място е мое, ясно?
О, боже, ей ти нà увертюра за начеваща свада. Ваймс обаче, не ще и дума, не беше начинаещ. Но очите на ковача бяха кървясали като на човек, който не се сдържа да закове някого и най-вероятно виждаше Ваймс като идеален кандидат за целта. Ваймс усети лекия натиск на металния бокс в джоба на панталона си. Беше поспестил малко от истината, когато обеща на жена си да не взема оръжия в отпуска. Освен това се оневиняваше с тезата, че боксът не е толкова оръжие, колкото средство за самозащита. Можеше да се приеме, че е предпазна мярка, един вид щит, тъй да се каже, особено ако трябва да прибегнеш до предпазната мярка, преди да бъдеш нападнат. Той се изправи.
— Господин Джетро, ще съм ти задължен, ако бъдеш тъй любезен да решиш кой стол е твой за тая вечер. Много ти благодаря, а сега възнамерявам да се насладя на питието си в мир.
Който и да е казал, че мекият тон во истина смирява гнева, никога не е стъпвал в кръчма. Ковачът се сгорещи до почти същата температура като ковачницата си.
— Не съм ти никакъв Джетро! За тебе съм господин Джеферсън, ясно ли ти е?
— А пък ти можеш да ми викаш Сам Ваймс. — Той проследи как Джеферсън пресметнато остави чашата си на бара, преди да тръгне към Ваймс.
— Знам аз как мога да ти викам на теб, господинчо…
Ваймс усети гладкия месинг на изкуствените кокалчета, полирани от дългогодишното триене в панталона му и, то се знае, от по някоя и друга брадичка. Като мушна по-надолу ръка, почти скочиха върху пръстите му.
— Прощавай за това, Твое благородие — каза Джимини, като леко го избута и се обърна към ковача: — Виж сега, Джетро, какво толкова има, значи?
— Твое благородие? — подигра му се Джетро. — Хич няма да го нарека така. Хич няма да му ближа подметките, както всички останали! Да идва тук, да ни се прави на господар, да ни се разпорежда, сякаш това му е бащиния! Ама то било така, а? Наистина бил собственик, а? Един човек с цялата тая околия! Това не е редно! Я ми кажи как става така, а? Хайде де, кажи ми!
Ваймс сви рамене.
— Е, аз не съм специалист, но доколкото разбирам, дедите на жена ми са я завоювали от някого.
Лицето на ковача цъфна от злорада наслада и той захвърли кожената си престилка.
— Е, добре тогава. Няма проблем. Така става значи, а? Бива, бива. Слушай сега какво ще направим. Аз ще се бия с теб за нея, тук и сега. И знаеш ли какво ще направим? Ще се бия с една ръка, вързана на гърба, понеже си по-дребен от мен.
Ваймс долови зад гърба си звук от тихичко приплъзване на дърво. Беше звукът на кръчмар, измъкващ крадешком еднометрова палисандрова палка от обичайното й място под тезгяха.
Джетро явно също го беше чул, защото викна:
— И хич да не си се пробвал с това, Джим. Знаеш, че ще ти го измъкна от ръцете, преди да разбереш какво става, ама тоя път ще го завра, където слънцето не свети.
Ваймс огледа остатъка от клиентелата, която забележително имитираше каменни статуи.
— Виж какво — подхвана той, — наистина не ти трябва да се биеш с мен.
— Напротив, наистина трябва! Сам го рече. Някакъв си прадядо е награбил всичко това в бой, нали? Кой е казал, че не бива да се бием повече?