Ваймс се отпусна на стола си и изпъшка.
— И ти ли, Веселке?
— Наистина много съжалявам, сър. Знам, че е трудно за вас.
— Да ме натирят след всичкото това време! Молих се, да знаеш, а това не се удава лесно на мъж като мен, можеш да бъдеш сигурна. Молих се!
От стълбището се разнесе шум от стъпки. Веселка видя как Ваймс измъкна кафяв плик от чекмеджето на бюрото си, напъха нещо в него, прокара яростно език по ръба, запечата го със слюнка и го хвърли на бюрото, където то издрънча.
— Ето — процеди той през стиснати зъби. — Значката ми, точно както нареди Ветинари. Оставих я сам. Няма да разправят, че са ми я взели!
Капитан Керът влезе в кабинета, навеждайки се леко, докато минаваше през вратата. В ръката си държеше пакет, а зад гърба му се струпаха неколцина ухилени ченгета.
— Прощавайте, сър, висша инстанция и прочее. Ако от това ще ви олекне, мисля, че сте късметлия да се отървете с две седмици. Отначало тя говореше за месец. — Той подаде пакета на Ваймс и се покашля. — С момчетата посъбрахме нещичко за разтуха, командире — обяви с насилена усмивка.
— Предпочитам нещо смислено, като да си бъда началник на полицията — изсумтя Ваймс, като грабна пакета. — Знаеш ли, предполагах, че ако им позволя да ме отрупат с достатъчно титли, евентуално ще получа някаква, която да ми отърва. — Той отвори пакета и за всеобща радост на тайните наблюдатели измъкна малка шарена кофичка с лопатка.
— Знаем, че няма да ходите на море, сър — започна Керът, — но…
— Де да беше на море — въздъхна Ваймс. — В проклетото море стават корабокрушения, навъртат се контрабандисти, давят се хора, шири се престъпност! Случва се нещо интересно!
— Лейди Сибил каза, че ще откриете много интересни неща, сър — сподели Керът.
Ваймс изсумтя.
— Сред природата! Какво интересно става сред природата, а? Знаеш ли защо й викат природа, Керът? Защото там, да му се не види, няма нищо, освен проклети дървета, по които се предполага да се прехласваме, но всъщност това са си грамадни плевели! Ще бъде пълна тъпня! Просто като една предълга неделя! И ще трябва да се срещам с разни благородия!
— Сър, ще ви се отрази добре. Не сте си вземал ни един почивен ден, освен ако не сте бил ранен — посочи Керът.
— И дори тогава се тревожи и роптае непрекъснато — додаде глас от прага. Принадлежеше на лейди Сибил Ваймс, а самият Ваймс изпита възмущение от начина, по който хората му отстъпваха пред нея.
Той, разбира се, безумно обичаше лейди Сибил, но не можеше да не забележи как напоследък сандвичът му с бекон, маруля и домат вече не е традиционният сандвич с бекон, домат и маруля, а е с маруля, домат и бекон. Всичко в името на здравето, разбира се. Което си беше конспирация. Как така изобщо не е открит зеленчук, който е вреден за здравето, а? И какво толкова им има на пържените лучени кръгчета, а? Те нали са си лук? Карат те да пускаш газове, нали така? А това е добре за стомаха, нали? Беше сигурен, че го е чел някъде.
Двуседмичен отпуск с всяко ядене под надзора на жена му. Направо немислимо, но въпреки това мисълта не излизаше от ума му. Да не говорим за малкия Сам, който растеше като плевел и се вреше навсякъде. Свежият въздух щеше да му се отрази добре по думите на майка му. Ваймс не беше спорил с нея. Нямаше смисъл да спори със Сибил, защото дори съпругът да смята, че е надвил, по някаква недостъпна за мъжете магия накрая все излиза, че всъщност е в голяма грешка.
Поне му позволиха да тръгне от града в униформата си. Тя беше част от него — бронята очукана досущ като собственика си, само дето в нейния случай кусурите можеха да се пооправят.
Седнал със сина в скута си, Ваймс се взираше в отдалечаващия се град, докато каретата бързо напредваше към двуседмичната пасторална забрава. Почувства се като низвергнат. Погледнато от добрата страна обаче, в града нямаше как да не стане някое чудовищно убийство или ужасна кражба, които поради особено важни морални причини, ако не друго, щяха да изискват присъствието на шефа на Стражата. Оставаше му само да се надява.
Още откакто се беше оженил, Сам Ваймс знаеше, че жена му има някакво имение в провинцията. Една от причините да го знае беше, че тя му го беше приписала. Всъщност му беше прехвърлила цялата фамилна собственост (като на онзи етап въпросната фамилия се състоеше единствено от нея) според старомодното, но затрогващо убеждение, че съпругът трябва да се разпорежда като собственик.[2] Беше настояла.
От провинциалното имение чак до дома им на анкх-морпоркския булевард „Скуун" редовно пътуваше кола, натоварена с всевъзможни сирена, меса и сезонни плодове и зеленчуци — цялата продукция на имот, който никога не бе зървал. Не че сега гореше от нетърпение да го зърне. За провинцията знаеше единствено, че жвака под краката. Честно казано, повечето анкх-морпоркски улици също жвакаха под краката, но… това си беше правилното жвакане и така си бяха жвакали още откакто беше проходил и — неизбежно — се беше пльоснал при подхлъзването.
2
И съответно да бъде щастлив да получи скромното второ място в почти всяко решение в домакинството. Лейди Сибил считаше, че докато думата на обичния й съпруг е закон за Градската стража, що се отнася до нея самата, е любезно предложение, което може да бъде великодушно обмислено.