— Бърли и Силенвръката, сър — отговори вежлив, но студен глас зад бабаита. За потрес на Ваймс се оказа Уиликинс. — Аз не съм жесток човек, сър, няма да ви гръмна в червата, но ще ви накарам да осъзнаете колко лековерно сте приемал пръстите на краката си за даденост. Не, моля ви, не правете никакви резки движения. Арбалетите на Бърли и Силенвръката имат пословично чувствителни спусъци.
Ваймс задиша отново, когато Джетро вдигна ръце. Някъде из целия този гняв явно имаше половин капчица самосъхранение. Въпреки всичко ковачът го изгледа на кръв и каза:
— Наемен убиец ли ти трябва да те пази, а?
— Всъщност, сър — гладко се намеси Уиликинс, — аз съм нает от командир Ваймс за благороднически благороден служител, а този арбалет ми е необходим, тъй като понякога чорапите му въстават. — Той изви очи към Ваймс. — Имате ли някакви нареждания, командире? — Но веднага извика: — Не мърдайте, господине, понеже доколкото знам, на ковача му трябват две ръце, за да си върши работата. — Той отново се обърна към Ваймс. — Моля да извините това вмешателство, командире, но познавам този тип хора.
— Уиликинс, според мен ти си от този тип хора.
— Да, сър, благодаря ви, сър, и аз не бих си вярвал ни на йотичка. Познавам аз мерзавец, като го зърна. Имам си огледало.
— Виж сега, Уиликинс, искам да свалиш това проклето нещо. Може да пострада някой! — Ваймс изрече това със служебния си тон.
— Да, сър, и моето намерение щеше да е такова. Не бих могъл да погледна Нейно благородие, ако нещо ви се беше случило.
Ваймс отмести очи от Уиликинс към Джетро. Истински цирей, набрал до пръсване. Но човек не можеше да го вини. Та и той самият малко ли пъти беше се пенил по същия повод.
— Уиликинс — рече той, — моля те, внимателно остави това ужасно нещо и си извади тефтерчето. Благодаря ти. А сега, моля те, запиши следното: „Аз, Самюъл Ваймс, донякъде зорлем херцог на Анкх, възнамерявам да се поозоря, xa-xa, с познайника си Джетро…“ Как ти беше фамилията, Джетро?
— Виж сега, господинчо, аз не…
— Попитах за проклетото ти име, господинчо! Джимини, как му е фамилията?
— Джеферсън — отвърна съдържателят, стиснал палката си като светая светих, — но моля ви, Ваше благородие, не ви трябва да…
Ваймс го пренебрегна и продължи:
— Докъде бях стигнал? А, да: „с моя познайник Джетро Джеферсън в приятелски двубой за собствеността на резиденцията и околията й, каквото и по дяволите да е това, те ще станат притежание на онзи от нас, който не извика пръв „предавам се", а ако аз самият го кажа, няма да има никакви последствия от никакъв вид спрямо моя познайник Джетро или моя служител Уиликинс, който ме увещаваше да не се впускам в това приятелско юмручно единоборство". Записа ли го, Уиликинс? Даже ти осигурих спасителен жокер, който да покажеш на Нейно благородие, ако ме насинят. Дай сега да го подпиша.
Уиликинс с неохота му подаде тефтерчето.
— Не мисля, че ще мине пред Нейно благородие, сър. Нали разбирате, не е прието херцозите да се… — възражението му засече пред усмивката на Ваймс.
— Канеше се да кажеш, че херцозите, като един вид самодържци не бива да се бият сами по себе си, нали, Уиликинс? Ако го беше казал, щях да отговоря, че „самодържец" буквално означава да си се държиш сам.
— О, чудесно, сър — отвърна Уиликинс, — но може би е редно да предупредите опонента си…
Уиликинс беше прекъснат от скоростното изнасяне на клиентелата, която се юрна из селото, оставяйки Джетро сам и шашнат. На път към него Ваймс подметна през рамо на Уиликинс:
— Може да ти се стори, че паля цигара, Уиликинс, но в този случай вероятно те лъжат очите, нали разбираш?
— Да, всъщност и оглушах, командире.
— Браво на тебе. Дай сега да идем навън, където има по-малко стъкларии и по-добра гледка.
Джетро изглеждаше като човек, изгубил почва под краката си, но не знаещ как да падне. Ваймс запали цигара и с наслада вкуси забранения плод. После протегна пакета към ковача, който безмълвно му отказа.
— Много разумно — похвали го Ваймс. — Е, май е най-добре да ти споделя, че поне веднъж седмично, дори в последно време, ми се налага да се бия с хора, които се опитват да ме убият с всичко налично, от мечове до столове, а веднъж и с много голяма сьомга. Те може би не искат всъщност да ме убият, но се опитват да ми попречат да ги арестувам. Виж — той махна с ръка към пейзажа като цяло, — всичко… това просто се е случило, независимо от моите желания. По занятие чисто и просто съм си ченге.
— Да, бе — изръмжа Джетро с кръвнишки поглед, — и вадиш с ченгел душите на клетите хора!