Ваймс беше свикнал с подобни приказки и отговори меко:
— Напоследък не мога да ги вадя, понеже мачкалото ми се пречка. Добре де, не беше много смешно, признавам си. — Ваймс забеляза, че по пътя се стичат хора. Сред тях имаше жени и деца. Изглежда клиентелата на кръчмата беше вдигнала целия квартал на крака. Той се обърна към Джетро: — По правилата на маркиз дьо Въртиопаш ли ще действаме?
— Те пък какви са? — изсумтя ковачът, помахвайки на прииждащата орда.
— Ръкопашните правила на маркиз дьо Въртиопаш — сви рамене Ваймс.
— Щом са написани от маркиз, не ща да имам нищо общо с тях!
Ваймс кимна.
— Уиликинс?
— Чух, командире, и записвам в тефтерчето: „отказва Въртиопаш".
— Е, господин Джеферсън — заключи Ваймс, — в такъв случай предлагам да помолим господин Джимини да даде сигнал.
— Искам лакеят ти да запише в оная негова книжка, че мама няма да изхвръкне от дома си, каквото и да се случи, ясно?
— Става — съгласи се Ваймс. — Уиликинс, ако обичаш отбележи, че уважаемата мама на господин Джеферсън не бива да бъде изхвърляна от дома си, удряна с пръчки, оковавана в пранги или тормозена по какъвто и да било друг начин, ясно?
Уиликинс, опитвайки се безуспешно да прикрие усмивката си, облиза молива и се зае да записва прилежно. Ваймс си отбеляза едно на ум, а именно: „Юнакът губи свирепост. Пита се дали наистина няма да бъде убит. Още не съм го пипнал, не съм и замахнал, а той вече се приготвя за най-лошото. А правилното, естествено, е да се подготви за най-доброто."
Тълпата набъбваше с всяка секунда. Докато Ваймс се оглеждаше, по пътя се зададоха хора, понесли на дюшек един много възрастен старец, като напредването им се ускоряваше от това, че той въодушевено ги удряше с бастуна си отзад по краката. Майките в края на тълпата вдигаха децата си на ръце, за да виждат по-добре, а мъжете до един бяха въоръжени, макар и с непознати оръжия. Беше като селско въстание, само че без въстанието и с много вежливи селяни. Срещнеха ли погледа му, мъжете докосваха челата си, а жените правеха реверанс или току подрипваха в потискаща дисхармония, като разбрицани педали на орган.
Джимини се приближи до Ваймс и ковача предпазливо и съдейки по лъсналото му от пот лице, беше изпълнен с лоши предчувствия.
— Е, господа, нека приемем това за малка демонстрацийка на юмручен бой, весело премерване на сили и умения, както се случва на всяка лятна вечеринка, дето всички си остават дружки, нали така? — В очите му се четеше молба, когато продължи: — Пък като си го изкарате, на бара ще ви чака по халба. Моля ви, не трошете нищо. — Той измъкна похабена носна кърпа от джоба на жилетката си и я вдигна във въздуха. — Когато докосне земята, господа… — обяви, отдръпвайки се скоростно.
Парчето плат изглежда се поопъна на гравитацията, но в момента, в който докосна земята, Ваймс хвана с две ръце ботуша на ковача, опитал се да го изрита, и много тихо каза на изкривилия се мъж:
— Малко отраншко започна, а? И какво си спечели с това? Чуваш ли как се подхилват? Този път ще те пусна.
Той с оттласване освободи хватката си, при което Джетро залитна назад. Ваймс изпита известно доволство от това, че ковачът се изложи толкова рано, но онзи се стегна и се засили към него. Обаче спря, може би защото Ваймс се усмихваше.
— Само така, момчето ми — поощри го Ваймс, — току-що си спести ужасна болка в неназоваемото. — Той сви юмруци и кимна подканящо на объркания си противник над левия си юмрук. Мъжът се хвърли напред и получи ритник в коляното, който го срути на земята, но Ваймс го вдигна и това в преносния смисъл го срути отново.
— Защо ли пък реши, че ще се боксирам, а? На това ние, професионалистите, му викаме заблуда. Искаш да се гушнем ли? На твое място щях да искам, ако бях такъв здравеняк като теб, ама няма да ти падне тая възможност. — Ваймс печално поклати глава. — Трябваше да приемеш маркиз дьо Въртиопаш. Според мен това е издълбано на доста надгробни камъни. — Той си дръпна щедро от цигарата. Пепелта дори не успя да падне.
Вбесен до немай къде, Джетро се метна към Ваймс и получи светкавичен удар в главата, почти едновременно с коляно в стомаха, което направо му изкара въздуха. Падна заедно с Ваймс, хореографа на това изпълнение, който се погрижи да е отгоре, за да се поприведе и да изсъска в ухото на Джетро:
— Я да видим сега какъв си умник, а? Можеш ли да си сдържаш нрава? Щото ако не можеш, така ще ти подредя носа, че ще трябва да си връзваш кърпичката на пръчка. И хич не си въобразявай, че не мога да го направя. Предполагам обаче, че всеки ковач знае кога да охлади метала, и ти давам шанс да разправяш пред всичките си дружки, че поне си тръшнал херцога на земята. Така че ще станем и ще стиснем ръце като джентълмени, каквито и двамата не сме, а тълпата ще се възрадва и ще иде в кръчмата да се отдаде щастливо на бирата, за която аз ще платя. Разбрахме ли се?