Последва глухо „Да" и Ваймс се изправи, хвана ръката на ковача и я вдигна високо. Това причини известно недоумение, но когато каза: „Сам Ваймс кани всички ви да пийнем по чашка в заведението на господин Джимини!", всички зарязаха настрана недоумението, за да направят място за бирата. Тълпата се устреми към кръчмата, оставяйки ковача и Ваймс насаме… плюс Уиликинс, който можеше да бъде изключително самозаличаващ се, когато поиска.
— И ковачите разбират от нрав — отбеляза Ваймс, когато тълпата се изнесе кръчмоготовно. — Понякога студеното е по-добро от горещото. Не знам нищо за теб, господин Джеферсън, но Градската стража има нужда от хора, които учат бързо, и като гледам, скоро ще се издигнеш до сержант. Пък и като ковач ще си ни от полза. Да не повярва човек как се нащърбва старата броня от ваденето на клетите души.
Джетро сведе очи към ботушите си.
— Виж, може и да си ме повалил, ама това не значи, че е редно, ясно? Нищо не знаеш ти!
От кръчмата долитаха звуци от веселба. Ваймс се зачуди колко ли ще разкрасят днешната малка схватка. Той се обърна към ковача, който не беше помръднал.
— Чуй ме сега, твърдоглав зелен тиквенико. Не съм се родил със сребърна лъжичка в устата! Като бях хлапе, единствените лъжици, които ми попадаха пред очите, бяха дървени и бях късметлия, ако в тях имаше някаква ядивна храна. Израснах на улицата, ясно ли ти е? Ако ме бяха захвърлили тук, щях да си мисля, че съм в рая, с всичката тая храна, дето се втурва към теб иззад всеки плет. Станах ченге, щото даваха по някоя пара, а се научих да бъда ченге от свестни ченгета, понеже, повярвай ми, господинчо, всяка нощ се будя с мисълта, че можех да тръгна по друг път. После срещнах една добра дама и на твое място, хлапако, щях да се моля и аз да си намеря такава. Така че се поспретнах, а един ден лорд Ветинари… чувал си за него, нали, малкия? Е, на него му трябваше някой да върши работа, пък титлата отваря врати, така че всъщност не ми се налага да ги отварям с ритник. И знаеш ли какво? Все си мисля, че ботушите ми са видели толкова много престъпления през годините, че по своя воля тръгват към тях, и така разбирам, че има нещо, дето си плаче за ритника. Ти също, подушвам го у теб. Кажи ми какво е.
Джетро остана все така втренчен в собствените си ботуши и не каза нищо. Уиликинс се прокашля.
— Чудя се, командире, дали не бих могъл да помогна, ако си поговоря мъничко с младежа от, така да се каже, по-ниска позиция. Защо не се полюбувате на красотите на местната околност?
Ваймс кимна.
— Разбира се, Уиликинс, щом мислиш, че ще е за добро.
Той се отдалечи и с подчертан интерес заразглежда един плет, обрасъл с орлов нокът, а Уиликинс, с лъскавите си благородническослужителски обувки и безупречния си жакет пристъпи към Джетро, обви с ръка раменете му и рече:
— Това, което държа до врата ти, е стилет, което ще рече не дамско токче, а истинско шило, пронизващо острие, тъй да се каже. Ти си смотан тъпак, а аз не съм командирът и ще те продупча до кокал, само да мръднеш. Чат ли си? Гледай да не кимнеш с глава! Добре, май взехме да схващаме, а? Та така, момчето ми, командирът, както го гледаш, е спечелил доверието на Диамантения крал на троловете и на низшия крал на джуджетата. Една думичка да продумат и пъпчивата ти особа ще бъде отрупана с милувките на най-разнородни брадви. Да не говорим за лейди Марголота от Юбервалд, която има вяра на много малко хора, и на лорд Ветинари от Анкх-Морпорк, който пък не вярва на никого. Чат ли си? Не кимай! А ти, жалък недорасляко, проявяваш проклетата наглост да се съмняваш в думата му! Аз по принцип съм сговорчив човек, но от подобно нещо, да си призная, излизам от кожата си. Разбираш ли? Попитах, разбираш ли? А, добре, сега може да кимнеш. Между другото, сополанко, внимавай кого наричаш лакей, ясно? Някои хора може по изключение да си изпуснат нервите при подобно нещо. И от мен да знаеш, момко, щото си познавам командира: не си лилав в момента, понеже се сети за старата си мамичка и какво ще се случи с нея, а той е чувствителна душа.
Ножът на Уиликинс изчезна толкова бързо, колкото изникна, и с другата си ръка благородният благороднически служител извади малка четчица и позачисти яката на ковача.
— Уиликинс — обади се Ваймс от разстояние, — би ли се поразходил малко сега, моля?
Докато прислужникът му се помотваше под едно дърво малко по-нагоре по пътя, Ваймс каза: