Отделни дрешници и бани, помисли си Ваймс… стига парите да са в наличност, няма по-добър начин да се запази щастлив щастливият брак. И за да запази щастлив щастливия брак, той й позволи да го заклещи насред своя кринолин[13], за да му доизпъне ризата, дръпне яката и изобщо да го направи годен за пред хора.
Като приключи, тя съобщи:
— Дочух, че си дал на ковача кратък урок по невъоръжена борба, скъпи…
Паузата висна във въздуха като копринена примка.
— Ами има нещо гнило, усещам го — успя да смънка Ваймс.
— И аз така мисля — каза Сибил.
— Наистина ли?
— Да, Сам, но не му е сега времето. Гостите ще запристигат всеки миг. Ако се въздържиш да метнеш някой от тях през рамо между ястията, ще ти бъда благодарна. — Това беше ужасно смъмряне по обичайно кротките стандарти на Сибил. В отговор Ваймс предприемчиво стори онова, което всеки благоразумен съпруг би сторил, а именно — нищо.
Внезапно всичко отдолу се изпълни с гласове и шума от скриптящи по чакъла карети. Сибил обърна платната и се понесе нататък в ролята си на приветлива домакиня.
Въпреки онова, за което намекваше жена му, Ваймс беше доста надобрял с вечерите, обръгнал след безброй обществени приеми в Анкх-Морпорк. Номерът беше да оставиш другите да говорят и чат-пат да изразяваш съгласие, докато си използваш времето да мислиш върху други работи.
Сибил се беше погрижила тазвечерният прием да не е тежък. Гостите бяха предимно хора от определена класа, които живееха в провинцията, но не бяха, тъй да се каже, провинциалисти. Неколцина военни в оставка, един омниански свещеник, госпожица Пробирна — стара мома със своята придружителка, една строго изглеждаща, късо подстригана дама с мъжка риза и джобен часовник и, да, госпожица Педагогия О’Майна.
Ваймс реши, че окончателно е сгазил лука, като се изпусна: „А, да, дамата с àкото!", но тя се разсмя и му стисна ръката с думите: „Не се безпокойте, Ваше благородие, усърдно си измивам своята след писане!", така че падна голям смях. Тя беше дребничка, с присъщото за някои хора странно излъчване, от което изглеждат така, сякаш леко вибрират дори когато стоят абсолютно неподвижно. Човек добиваше усещането, че ако внезапно се счупи някаква вътрешна спирачка, отприщената й енергия ще я катапултира през най-близкия прозорец.
Госпожица О’Майна го сръчка в стомаха.
— А вие сте прочутият командир Ваймс. Дошъл сте да ни опандизите до крак, а?
Разбира се, винаги можеш да очакваш нещо подобно, ако не спреш овреме Сибил да приеме някоя покана за поредния гъзарски прием. В случая обаче докато госпожица О’Майна се смееше, тишината се спусна над останалите гости като чугунена отливка. Те загледаха свъсено госпожица О’Майна, а тя се вторачи напрегнато във Ваймс, пък Ваймс познаваше това изражение. Беше изражението на човек, който има нещо за казване. Сега определено не беше моментът да подхване въпроса, така че Ваймс си го отбеляза в раздел „интересни".
Каквито и да бяха опасенията на Ваймс, резиденцията на Рамкин се представи с адски добра вечеря и — което беше съществено — повелите на общоприетите социални отношения задължиха Сибил да предложи меню, пълно с неща, които в никакъв случай нямаше да бъдат отпуснати на Ваймс у дома. Едно е да се разпореждаш с вкусовите предпочитания на собствения си съпруг, а друго — и то осъдително — да постъпваш така спрямо гостите.
На масата срещу него един военен в оставка беше уверяван от жена си, че противно на собствените му убеждения не обича мариновани скариди. Слабите му протести в подкрепа на обичта му към маринованите скариди отидоха всуе пред деликатния отговор:
— Ти може и да обичаш мариновани скариди, Чарлз, но те не те обичат.
На Ваймс му дожаля за мъжа, който изглежда изпадна в недоумение от това, че си е създал врагове сред низшите ракообразни.
— А, ъ-ъ, омарите обичат ли ме, скъпа? — запита той с глас, в който нямаше особено голяма надежда.
— Не, скъпи, изобщо не се погаждат с теб. Помниш ли какво стана вечерта у Магданози на виста?
Мъжът хвърли поглед към отрупания бюфет и пробва:
— Смяташ ли, че мидите ще успеят да ме изтърпят за пет-десет минутки?
— Боже мой, Чарлз, не!
Той отново изви очи към бюфета.
— В такъв случай предполагам, че зелената салата ми е пръв приятел, а?
— Разбира се, скъпи!
— Да, така си и помислих.
Мъжът срещна погледа на Ваймс през масата и като му се усмихна безнадеждно, рече:
— Уверяват ме, че служите като полицай, Ваше благородие. Правилно ли съм разбрал?
Ваймс за пръв път се вгледа по-внимателно в него: стар мустакат воин, вече пратен да пасе трева… и вероятно това беше всичко, което жена му позволяваше да погълне без препирни. Имаше белези от изгаряне по лицето и ръцете си и говореше с псевдополски акцент. Фасулска работа.
13
Сибил беше обяснила на Ваймс, че в провинцията хората се обличат поне с век по-назад от града, тоест с кринолин, а за Ваймс бричове — от онези древните, с отвори отпред и отзад и с леко стресираща миризма отвсякъде.