— Бил сте в леката драконерия, нали, сър?
На стареца явно му стана кеф.
— Браво бе, човече! Малцина си спомнят за нас. Аз, уви, съм единственият останал. Полкови командир полковник Чарлз Августус Миротворски — странно име за военен или може би не, де да знам. — Той подсмръкна. — Ние сме само една опърлена страница в историята на военното дело. Допускам, че не сте чел мемоарите ми, „Двадесет и четири години без вежди"? Не? Е, не сте само вие, да ви призная. Навремето срещнах вашата госпожа. Тя ни обясни, че е абсолютно невъзможно да се отглеждат дракони, достатъчно стабилни за военни действия. И беше права, дума да няма. Ние, естествено, продължихме да упорстваме, понеже така правим по военному!
— Имате предвид, да трупате ужасен провал след провал? — уточни Ваймс.
Полковникът се разсмя.
— Е, това понякога върши работа! Още си гледам няколко дракона, да ви кажа. Не мога без тях. Ден без опърляне си е ден без слънце. Пък са голяма икономия откъм кибрит, а и, разбира се, ни пазят от нежелани гости.
Ваймс реагира като въдичар, който след известно дремане на брега е усетил как рибата клъвва.
— О, но тук нали не се навъртат такива?
— Така ли мислите? Нищичко не знаете, млади човече. Какви истории само мога да ви разкажа…
Той рязко млъкна и опитът на Ваймс в съпружеския живот му подсказа, че мъжът току-що е бил сритан под масата от жена си, която не изглеждаше особено щастлива и съдейки по бръчките на лицето й, вероятно никога не е била. Тя се наведе през съпруга си, който тъкмо посягаше към келнера за още едно бренди, и се намеси с хладен тон:
— В качеството ви на полицай, Ваше благородие, юрисдикцията ви обхваща ли графствата?
Още едно мехурче във водата, отбеляза си въдичарят в главата на Ваймс.
— Не, мадам, моят периметър е Анкх-Морпорк и част от околностите му. По принцип обаче полицаят си носи юрисдикцията със себе си, ако се е впуснал по гореща следа на престъпление, извършено в неговата територия. Но, разбира се, Анкх-Морпорк е далеч оттук и се съмнявам, че мога да тичам толкова дълго.
Това изтръгна смях от масата като цяло и тънкоуста усмивка от госпожа командиршата.
Дръпни кордата, дръпни кордата…
— При все това — додаде Ваймс, — ако стана свидетел на подсъдно деяние тук и сега, имам правомощия да направя арест. Нещо като граждански арест, но един вид по-професионален. След което ще трябва да предам заподозрения на местната полиция или на друг подходящ орган, както намеря за добре.
Свещеникът в периферното полезрение на Ваймс се беше заслушал с интерес в разговора и сега се наведе напред, изненадан:
— Както намерите за добре ли, Ваше благородие?
— Моето благородие няма общо с тая работа, сър. Като заклет член на анкх-морпоркската Градска стража имам служебно задължение да осигуря безопасността на заподозрения. В идеалния случай ще търся дранголник. В града това е вече отживелица, но доколкото разбрах, в повечето селски райони още се намират такива, макар и само за да приютяват пияници и избягали прасета.
Сред избухналия смях госпожица О’Майна се обади:
— Ние наистина имаме селски стражар, Ваше благородие, и той държи свинете в дранголника долу до стария мост!
Тя загледа оживено Ваймс. Неговото изражение обаче беше каменно.
— Той изобщо вкарва ли хора там? Има ли пълномощно? Има ли значка? — запита.
— Е, вкарва чат-пат по някой пияница, за да изтрезнее, пък и казва, че прасетата не възразявали, но нямам представа какво ще да е това пълномощно.
Отново се разнесе смях, но бързо затихна, спаружен под неумолимата твърдост на Ваймс.
— За мен той не е полицай и докато не се убедя, че действа в рамките на закона, по моите стандарти не се категоризира като полицай, а като уличен чистач с лек деспотичен уклон. От известна полза, но не и полицай.
— По вашите стандарти ли, Ваше благородие? — обади се свещеникът.
— Да, сър, по моите стандарти. Това е моето решение. Моята отговорност. Моят опит. Моят задник, ако нещата се объркат.
— Но, Ваше благородие, както казахте, вашата юрисдикция не е тук — вежливо напомни госпожа командиршата.
Ваймс усещаше смущението на съпруга й, което определено нямаше нищо общо с храната. Мъжът желаеше с цялата си душа да не бъде тук. Странно как хората все искат да си говорят с полицаите за престъпления и никога не осъзнават какви странни сигналчета предават техните скрупули. Той се обърна към жена му и отговори с усмивка: