— Обаче, както казах, мадам, ако полицай попадне на явно престъпление, неговата юрисдикция се озовава до рамото му като стар приятел. Но имате ли нещо против да сменим темата? Без да се засягате, дами и господа, в течение на годините съм забелязал, че при подобни приеми всякакви банкери, военни и търговци получават възможност да си ометат с наслада вечерите, докато на бедното старо ченге все му се налага да говори за полицейска работа, която в повечето случаи е доста скучна. — Той отново се усмихна в името на приятелската атмосфера и додаде: — А тук, както си представям, е изключително скучна Мене ако питате, това място е направо… мъртвило.
Едно на нула: милият стар полковник трепна, а свещеникът заби очи в чинията си. Е, това последното не бива да се взема твърде насериозно, каза си той, понеже рядко се среща свещеник, който да не може да извади искри с ножа и вилицата си.
Със специалния си очарователно домакински тон Сибил разби тишината като ледоразбивач:
— Струва ми се, че е време за основното ястие — обяви тя, — което е превъзходно овнешко в стил никакви приказки за полицейска работа. Честно, ако го подхванете, Сам може да ви цитира законовата уредба на Анкх-Морпорк и устава на полицията, докато не го замерите с възглавница!
Браво, помисли си Ваймс, сега поне мога да си изям вечерята на спокойствие. Той се поотпусна, когато разговорът около него стана по-непринуден и отново се насити с делничното одумване и оплюване на други обитатели на околията, трудностите с прислугата, изгледите за реколтата и, о, да, проблема с гоблините.
Ваймс наостри уши. Гоблини. В Градската стража очевидно имаше поне по един представител на всеки от известните двуноги разумни видове, плюс един Ноби Нобс. Беше нещо като традиция: ако ставаш за ченге, значи може и да минеш за разумен вид. Никой обаче изобщо не беше предлагал на Ваймс да наеме гоблин по простата причина, че по общо мнение те бяха смрадливи, злобни, долни изчадия с канибалски наклонности.
Естествено, всички знаеха, че джуджетата са подла пасмина, която мами при всяка възможност, че троловете са едва ли не главорези, че единствената медуза в града никога не би те погледнала в лицето, че на вампирите не може да имаш вяра, колкото и да ти се усмихват, че върколаците са си просто вампири, които не могат да летят, а и, честно казано, съседът ти е истински негодник, който си хвърля помията в двора ти, пък и жена му, и тя хич не е цвете за мирисане. Но все пак — свят широк, люде разни. И дума не може да става за предубеденост, понеже в крайна сметка в университета работи орк, нали така? Освен това той е запален по футбола, а на всеки, който може да вкара гол от центъра, всичко му е простено и човек трябва да приема нещата такива, каквито са… Само не и проклетите гоблини, ще извинявате.
Появяха ли се в града, народът ги пъдеше като кучета и те се изнасяха надолу по реката да работят за такива като Хари Кинг в цехове за мелене на кости, щавене на кожи и отпадъчни метали. Така справедливо натирени, попадаха извън градските порти и извън закона.
А сега в близост до имението имаше тъкмо такива, за което свидетелстваха изчезващите кокошки, котки и прочее. Е, сигурно беше така, но Ваймс още помнеше как хората твърдяха, че троловете крадели кокошки. В една кокошка няма абсолютно нищо, което да се услади на трол. Все едно хората да ядат хоросан. Сега обаче той си премълча всичко това.
Да, никой не каза една добра дума за гоблините, а госпожица О’Майна изобщо не обели и дума. Погледът й остана прикован в лицето на Ваймс. Ако му хванеш цаката, можеш да уловиш общия уклон на масата, а ако си ченге, можеш да си изградиш ясна представа какво е мнението на всеки вечерящ относно останалите. Всичко се четеше по лицата им. Било то изречено или неизречено. Личаха си хората в омагьосания кръг и онези извън него. Госпожица О’Майна беше външна особа — толерирана, понеже очевидно има такова нещо като добри обноски, но не точно приобщена. Как беше онзи израз? Не е от нашите. Ваймс осъзна, че гледа втренчено госпожица О’Майна, точно както тя него. Усмихнаха си се взаимно, а той си каза, че един любознателен човек би могъл да посети приятната дама, написала книжките, които момченцето му толкова много харесва, а не защото въпросната дама изглежда като човек, готов да надуе толкова много свирки, че ще заглуши и сто каба гайди.
Госпожица О’Майна доста се мръщеше, когато разговорът опреше до гоблините, и от време на време някой от присъстващите, особено от онези, на които беше лепнал етикета „командиршата", й хвърляха кос поглед, както хората поглеждат дете с невъзпитано държание.