— Е, едва ли мога да възразя, пък и въздухът е някак натежал. Радвам се, че Уиликинс е с теб. Впрочем горе е много приятно. Може и да чуеш славей.
Поемайки нагоре да се преоблече, Ваймс й лепна целувчица.
— Всъщност, скъпа, се надявам да чуя канарче.
Може би нито един херцог или дори командир на Градската стража не беше заварвал в спалнята си нищо подобно на онова, което в момента се намираше на леглото на Сам Ваймс. Първото място заемаше един косер, по същество много полезно селскостопанско сечиво. Беше видял няколко такива по-рано този ден. Той си напомни, че „селскостопанско сечиво" не означава, че не е оръжие. Подобни сечива понякога попадаха в ръцете на уличните банди и бяха също толкова страховити, колкото трол с главоболие.
Имаше и полицейска палка. Всъщност личната палка на Ваймс, която прислужникът му съобразително беше опаковал с багажа. Тя, естествено, беше със сребърни инкрустации, понеже беше церемониалната палка на командира на Стражата и изобщо не беше оръжие, ей богу, съвсем не! От друга страна, Ваймс беше наясно, че не е мандраджия и поради това щеше да му е донякъде трудно да обясни защо носи в себе си трийсетина сантиметрова струна за сирене.
Това, значи, оставаше тук, но щеше да вземе косера. Би било жалко човек, тръгнал да пообиколи собствената си земя, да не може да се възползва от възможността да окастри клон-два. Какво обаче се предполагаше да прави с купчината бамбук, която се раздипли в нещо като силно сегментиран нагръдник и най-безформения бамбуков шлем? На леглото имаше бележчица с почерка на Уиликинс: „Най-добрият приятел на всеки горски. Както и на вас, командире!!"
Ваймс изсумтя и перна нагръдника с палката си. Той се огъна като жив и палката отскочи през стаята.
Е, човек се учи, дорде е жив, каза си Ваймс, или май по бива: човек е жив, дорде се учи. Той се смъкна по стълбището и излезе в нощта… която беше като черно-бяла черга. Беше забравил, че за разлика от града, където смогът, димът и изпаренията боядисваха света в хиляди отсенки на сивото, извън него, в места като тези. светът си е черно-бял, та ако търсите метафора — ей ви на, баш под носа ви.
Пътят към хълма беше ясен, просто нямаше как да не го уцели. Луната го осветяваше, сякаш искаше да го улесни. Същинското земеделие взе да се изчерпва. Полята отстъпиха пред жълтурести храсталаци, после пред някакви чимове, изгризани от зайците до нещо, наподобяващо сукното на билярдна маса… но като се има предвид, че зайците вършат и други работи, освен да пасат трева, този билярд сигурно се играеше с множество много дребни топчици. Докато бъхтеше нагоре, разни зайчета се разточваха напосоки и той се притесни дали не вдига твърде много шум, но това си беше неговата земя и следователно той просто си се разхождаше из нея. И така, той закрачи малко по-наперено по онова, което изглежда беше единствената пътека, и видя бесилката, огряна от лунна светлина.
Е, каза си, на картата си пише „Корията на мъртвеца", нали така? Едно време са правели доста такива неща, нали така? Пък металната клетка е там само за да придържа труповете изправени, та на гарваните да не им се налага да си кривят врата. Добрата стара полицейщина, тъй да се каже, ако искаш да попариш кураж-два. Купчина трошливи древни кости в основата на бесилката свидетелстваха за добрата работа на добрата стара полицейщина.
Ваймс усети безшумното движение на нож по косъмчетата на тила си.
Миг по-късно Уиликинс стана от земята и придирчиво заизтупва мръсотията от дрехите си.
— О, отлично, сър! — каза той, леко хриптейки от недостиг на въздух. — Виждам, че с нищо не мога да ви изляза насреща. — Той поспря, вдигна ръка до носа си и я подуши. — Дявол го взел, командире! Целите ми дрехи са в кръв! Не ме наръгахте, нали, сър? Само се извъртяхте и ме сритахте в топките, което бих казал, сър, направихте с изключителна вещина.
Ваймс подуши въздуха. Човек се научава да надушва кръвта. Тя мирише като метал. Е, хората казват, че металът не мирише, но не е така. Мирише си като кръв.
— Навреме ли дойде? — запита той.
— Да, сър. Жива душа не видях. — Уиликинс приклекна. — Нищичко не видях. Нямаше и да забележа кръвта, ако не ме бяхте сритал право в локвата. Ама тя е навсякъде, сър!
Де да имах Игор тук, помисли си Ваймс. В последно време той прехвърляше съдебномедицинската работа на експертите. От друга страна, беше придобил такъв съдебномедицински усет, че освен кръвта надушваше зверщина и невероятно съвпадение. В провинцията всичко се вижда и разчува. Джеферсън имаше среща с Ваймс, но в случая тук имаше определена липса на Джеферсън и никаква липса на кръв, а същевременно очевидна липса на труп. Мозъкът на Ваймс методично се хвана на работа. То се разбира от само себе си, че ако някой цивилен се кани подмолно да сподели някаква тайна на полицай, има вероятност някой друг да не иска въпросният цивилен да сподели въпросната тайна. А ако въпросният цивилен бъде открит мъртъв, въпросният полицай, който е видян да се счепква с него преди това, може в края на краищата да се приеме за заподозрян и докато му се види краят и се стигне до краищата, някой, наистина решен да вкара Ваймс в затруднения, щеше да остави трупа на ковача тук, нали така?