— Открих нещо, сър — обади се Уиликинс, ставайки на крака.
— Какво? — не разбра Ваймс.
— Открих нещо, сър. Опипах почвата, тъй да се каже.
— Ама тя е прогизнала с кръв, бе човече!
Уиликинс явно не се впечатли от това.
— Кръвта изобщо не ме притеснява, командире, освен ако не е моята. — Разнесе се някакво дращене и светна пламъче. Уиликинс беше отворил вратичката на опушен светилник. Той го подаде на Ваймс и поднесе някакъв малък предмет към светлика.
— Пръстен, сър. Като че ли е направен от камък.
— Какво? Искаш да кажеш камък с дупка?
Чу Уиликинс да въздъхва.
— Не, сър, излъскан е до гладко. И в него има пръст. Прилича ми на гоблински.
Колко много кръв, помисли си Ваймс. И пръст с чудовищен нокът. Гоблините не са толкова големи. Някой си е направил труда да се качи чак дотук да убие гоблин. Къде ми се губи нишката?
На теория лунната светлина би трябвало да улесни огледа, но тя е измамническа, създава сенки там, където не им е мястото, а пък вятърът се усилваше. Със или без опушен светилник, нямаше кой знае какво да стори тук.
Пердетата на „Гоблинската глава" бяха пуснати, но вътре още блещукаха няколко светлинки. Очевидно имаше вечерен час за продажбата на алкохол. Доброто ченге винаги е готово да изпита доколко се спазва този час. Ваймс мина откъм задната страна на кръчмата и почука на малкия дървен кепенец, вграден в задната врата. След малко Джимини дръпна кепенеца и Ваймс навря ръка в отвора, преди човекът да успее да го затвори.
— Не и ти, моля те, Твое благородие, магистратите ще си направят жартиери от червата ми!
— Сигурен съм, че ще бъдат много ефектни — усмихна се Ваймс, — но това няма да стане, защото гарантирам, че около една трета от редовната ти клиентела все още поглъща спиртни напитки по това време на денонощието и сред нея има поне един магистрат… Не, вземам си думите обратно. Магистратите си къркат вкъщи, където няма вечерен час. Не че искам нещо да кажа, но язък за бизнеса, ако едно жадно ченге не може да изкрънка среднощна напитчица от бивш колега. — Той пльосна няколко монети на малката лавица пред кепенеца и додаде: — Това би трябвало да стигне за едно двойно бренди за моя човек тук, а за мен, моля, адресът на господин Джеферсън, ковача.
— Ама не може да се държиш така с мен, да знаеш.
Ваймс изви очи към Уиликинс.
— Не мога ли?
Благородният благороднически служител прочисти гърло.
— Понастоящем сме в света на феодалните закони, сър. Вие сте собственик на земята, върху която се намира това обществено заведение, но правата на съдържателя му са непоклатими като вашите. Ако си е плащал наема, не можете дори да стъпите в собствеността без негово разрешение.
— Ти пък откъде знаеш толкова?
— Ами, командире, както ви е известно, навремето прекарах една-две почивчици в Мъчилището. Ако не друго, в един затвор винаги има изобилие от книги за приложимото законодателство, тъй като престъпниците питаят особен афинитет към преглеждането на добрия стар дребен шрифт, просто в случай че да снабдиш някой член на съперническа банда с чифт циментови ботуши и да го пуснеш в реката може в края на краищата и да се окаже законно. Този вид обучение дава добри резултати.
— Само че аз в момента разследвам мистериозно изчезване! Ковачът се беше навил да ме срещне на хълма, но като отидох там, заварих само кървища! Джеферсън искаше да ми каже нещо, а ти трябва да знаеш на какво му намирисва това на едно ченге. — Макар че и аз не съм сигурен, призна си наум Ваймс. — Определено на нещо неопределено, това е със сигурност.
Съдържателят сви рамене.
— Не ми влиза в работата, Твоя светлост. Преди съдържателят да успее да се скрие, Ваймс сграбчи китката му и го дръпна толкова силно, че лицето му се залепи за дървенията.
— Хич не ме светльосвай! Тук става нещо. Нещо нередно. Усещам го с ботушите си, а, вярвай ми, те са най-чувствителните ботуши на света. Човекът, който върти селската кръчма, знае всичко. Наясно съм с това, както и ти. Ако не си на моя страна, значи стоиш на пътя ми, а ти знаеш нещо, по очите ти личи. Ако се окаже, че си знаел нещо важно за ковача, постфактум ставаш укривател с възможност за бонус, ако наистина се заям, да си префактум съучастник, което те нахендря точно в средата, и това е башфактум.