Усмивката на Уиликинс стана още по-широка.
— Благодаря ви, сър. Няма нужда да ви казвам колко много значи това за мен. А сега, ако ме извините, сър, ще ида да хвърля жакета си в пещта, преди да се оттегля.
Сибил се обърна и шумно измърка, когато Ваймс се мушна в леглото при нея. Денят беше дълъг и той изпадна в онзи розов полусъзнателен унес, който е даже по-сладък от съня, като се разбуждаше леко на всеки кръгъл час, за да чуе как никой не удря хлопката по улицата, та да обяви, че всичко е наред.
Когато се събуди за пореден път, чу тежките колела на каруца да трополят по калдъръма. Макар че беше полузаспал, подозрението събуди останалата половина от Ваймс. Калдъръм ли? Около проклетата резиденция имаше само проклет чакъл. Той отвори един прозорец и се втренчи в огрения от луната пейзаж. Звукът отекваше от възвишенията. Няколко мозъчни клетки, поели нощната смяна, се зачудиха що за земеделие се върши посред нощ. Гъби ли отглеждаха? Да не би да се налагаше да закриват репите от студа? Какво е онова, на което му викат сеитбообращение? Тези мисли се разтвориха в сънливия му ум като малки зрънца захар в чаша чай, процеждайки се от клетка през синапс към неврон, докато не пристигнаха до рецептора, означен като „подозрение". Ако се направи енцефалограма на полицейски мозък, той сигурно ще се окаже доста видима бучка, малко по-голяма от бучката, означена като „способност за разбиране на дълги думи". О, контрабанда! — помисли си той с облекчение и обнадежден за бъдещето, кротко затвори прозореца и се върна в леглото.
Храната в имението беше превъзходна, преизобилна и най-вероятно почти всичко останало, което започва с „пре". Ваймс беше достатъчно зрял, за да знае, че по-старшите от персонала се хранят с остатъците и затова се грижат да има остатъци. Поради това той омете щедра порция пушена треска и изяде всичките четири резена бекон в чинията си. Сибил взе да цъка с език, а Ваймс посочи, че в крайна сметка е в отпуск, нали така, а човек по време на отпуск не прави онова, което прави през останалите дни. Това провокира Сибил да посочи със съдебномедицинска точност, че последното би следвало да включва и полицейска работа. Но Ваймс беше подготвен и каза, че това, естествено, му е ясно и именно поради това ще заведе малкия Сам на разходка до селския мегдан, за да остави подозренията си в ръцете на местния полицай. Сибил отвърна: „Добре тогава", с умишлено мнителен тон и го остави без избор относно компанията на Уиликинс.
Това беше една от характерните особености на жена му, които озадачаваха Ваймс до дън душа. Точно както Сибил смяташе, че Ноби Нобс, макар и нешлифован диамант, е добър стражар, по същия начин смяташе, че Ваймс е на по-сигурно в компанията на човек, който никога не тръгва на път, без да е снабден с арсенал от улично въоръжение и който веднъж беше отворил бутилка бира с нечии чужди зъби. Не че не беше вярно, но в известен смисъл беше доста смущаващо.
На вратата се позвъни и той чу лакеят да я отваря и долови приглушен разговор, последван от нечии стъпки по чакълестата алея към задния вход. Не го отчете като нещо важно — просто някакъв шумов фон, а звукът от върналия се лакей, който прошепна нещо на Сибил, попадна в същата категория. Дочу как тя възкликва: „Какво? Е, добре, предполагам, че е най-добре да го поканиш", и наостри уши чак когато тя се обърна към него:
— Местният полицай е. Би ли го посрещнал в кабинета? Полицаите никога не си избърсват краката както трябва. И особено ти, Сам.
Ваймс все още не беше влизал в кабинета. Помещенията в резиденцията сякаш нямаха край. Насочван от врътлива прислужничка, той пристигна в кабинета секунда-две преди местното ченге да бъде въведено от един лакей с изражението на човек, на когото се налага да се отърве от умрял плъх. Е, поне по презумпция се предполагаше това да е местното ченге. Изглеждаше като синчето на местното ченге. Беше на седемнадесет по преценка на Ваймс и миришеше на свине. Застана като истукан, където лакеят го остави, и се опули.
След някое време Ваймс не издържа:
— С какво мога да бъда полезен, младши?
Младежът примига.
— Ъ-ъ, със сър Самюъл Ваймс ли говоря?
— Кой пита?
Въпросът явно свари младежа неподготвен и след известно време Ваймс го съжали:
— Слушай, синко, по устав следва първо да се представиш и после да уточниш дали аз съм си аз, тъй да се каже. Все пак аз не зная кой си ти. Не носиш униформа, която да ми е известна, не си ми показал ни пълномощно, ни значка, а даже и шлем нямаш. При все това и с цел да приключим тази сгледа, преди да стане време за обяд, допускам, че ти си околийският тук. Как се казваш?