Ваймс приседна на един камък наблизо и загледа разгъването на Небивал.
— Аз съм Сам Ваймс, младежо, така че не ми излизай на мене с тия Ко Ши Ям, ясно?
Гласът на Небивал беше нещо като изтънен хрип:
— А един ден някой ще ти каже: „Знаеш ли кой съм аз бе, полицай?", на което ти ще отговориш: „Да, сър, или може би мадам, според случая, вие сте лицето, което разпитвам във връзка с въпросното престъпление" или нещо подобаващо, което няма да включва реплики като: „Овапца я, гадино" или „Тепих те и нема мърдане". Не вземай присърце, но помни всички заплахи по твой адрес. Законът е един и неизменен. Него не го касае кой кой е, а в този момент ти по същество си законът, и следователно теб също.
Ваймс седеше с отворена уста, а Небивал додаде:
— Тук не получаваме често Вестника, но лани накупих бая лекарства за свинете, пък те бяха увити в него, та видях онова там, дето говорите какво е да си полицай. Изпълни ме с голяма гордост, сър.
Ваймс си спомни онази реч. Наложи се да я напише по случай завършването на новия випуск в Стражарската школа. С часове се мъчи да я съчини, защото за него всички форми на литературно съчинение бяха във всякакъв смисъл затворена книга.
Тогава я показа на Сибил и я попита дали не смята, че трябва да наеме някой да му помогне, а тя го помилва по главата и каза:
— Не, скъпи, понеже ще заприлича на нещо, писано от някого за някой друг, докато сега излъчва Ваймс в чиста форма, като искрящ маяк.
Това доста го беше окуражило, понеже хич не му се беше случвало да е искрящ маяк.
Сега обаче сърцето му се сви, а влакът на мисълта му бе прекъснат от много вежливо покашляне и гласът на Уиликинс изрече:
— Извинете, командире, но намирам момента за удачен да представя младия господин на моите приятели господин Бърли и господин Силенвръката. Лейди Сибил не би се радвала да ви види арестуван, командире. Опасявам се, че това може да я… поразгневи, сър.
Ваймс успя да открие гласа си.
— Умът ли си загуби бе, човече! Свали тая проклетия! Държиш спусъка на косъм! Свали я веднага!
Уиликинс безмълвно постави лъскавия арбалет на парапета на стълбището, както майка слага рожбата си да легне. Разнесе се струнен звук и на петнайсетина метра оттам едно мушкато остана без листа. Това мина незабелязано, освен от мушкатото и от една дрипава фигура, скрита сред рододендроните, която изруга под нос, но упорито не свали очи от Ваймс.
Драматургичната сцена на стълбището бе прекъсната от лейди Сибил, която за едра жена умееше да се движи много тихо.
— Какво става тук, господа?
— Този младеж, представящ се за местния полицай, иска да ме задържи като заподозрян в убийство, скъпа.
Размененият между съпруг и съпруга поглед заслужаваше да се признае за телепатия. Сибил се втренчи в Небивал.
— А вие, предполагам, сте младият Левак. С голямо съжаление научих за смъртта на баща ви и се надявам, че майка ви е все така в добро здраве. Често я посещавах, когато бях малка. Та значи искате да арестувате съпруга ми, така ли?
Оцъкленият Небивал успя да смънка едно непрофесионално „Да, мадам". Сибил въздъхна и строго продължи:
— Е, в такъв случай мога ли да се надявам, че поне ще го сторите без по-нататъшно изтребване на растения? — Тя изви очи към Ваймс: — В затвор ли ще те вкара?
Небивал се озова пред оръдие, заредено с хилядолетната самоувереност на висшата класа, когато тя се обърна отново към него:
— Той ще има нужда от дрехи за смяна, полицай. Ако ми кажете къде ще го водите — а вие ще ми кажете къде ще го водите — аз лично ще донеса подходящо облекло. Трябва ли да пришивам райета към него или това става автоматично? И ще съм ви благодарна, ако го върнете преди следобедния чай, защото очакваме гости.
Лейди Сибил пристъпи напред и Небивал заотстъпва, за да избегне смазване от възнегодувала гръд.
— Желая ви късмет в начинанието, млади господине. Ще ви е нужен. А сега моля да ме извините. Трябва да отида да говоря с готвачката.
Тя се изнесе, оставяйки невярващия Небивал зяпнал след нея. И ето че вратата, едва затворила се зад нея, отново се отвори и Сибил запита: