Выбрать главу

Ваймс се сви вътрешно, знаейки, че предполагаемо щедрият стар смукач сигурно е имал повече пари, отколкото човек изобщо може да си представи, а някакъв окаяник е покъртително благодарен за подхвърленото от старото пишлеме. Той се озъби наум на отдавна умрялото пиянде. Само че част от него, женена за Сибил от години, прошепна: „Но той не е бил длъжен да дава нищичко, а в онези дни половин долар сигурно е представлявал повече пари, отколкото човечецът е можел да си представи!" Веднъж Сибил, при един от техните много редки спорове, го беше изненадала с думите:

— Е, Сам, семейството ми е пробило в този живот, награбило е кокала, ако по ти харесва, с пиратство. Това няма как да не ти допадне, Сам! Същински редовен физически труд! И виж до какво е довел! Твоят проблем, Сам Ваймс, е, че си решен да бъдеш собствения си класов враг.

— Нещо не е наред ли, командире? — угрижи се Небивал.

— Всичко — изръмжа Ваймс. — Първо на първо, никой полицай не се кълне да служи на гражданската власт, а се заклева да служи на закона. О, да, политиците могат да променят закона, а ако на ченгето не му се нрави, може да напусне, но докато е на служба, от него зависи да действа според закона такъв, какъвто е. — Той се облегна на каменната стена. — Не може да се закълнеш да служиш на магистрати! Бих искал да видя какво си подписал… — Ваймс млъкна, понеже малкото метално капаче на вратата на килията се отвори, за да разкрие притесненото лице на майката на Небивал.

— Сготвила съм Смуч Кан Па Ток, Небивал, с цвекло и картофки. Има достатъчно и за херцога, ако благоволи да приеме.

Ваймс се наведе напред и прошепна:

— Тя знае ли, че си ме арестувал?

Небивал потръпна.

— Не, сър, и моля ви, моля ви не й казвайте, защото май никога няма да ме пусне да припаря до вкъщи.

Ваймс отиде до вратата и каза в отвора:

— Гостоприемството ви е чест за мен, госпожо Левак.

От другата страна на вратата се дочу свенлив кикот, но майката на Небивал отново се стегна:

— Съжалявам да ви призная, че нямаме сребърна посуда, Ваше височество.

У дома Ваймс и Сибил ядяха от обикновени пръстени съдове, евтини, практични и лесни за миене. Той рече високо:

— И аз съжалявам, че нямате сребърна посуда, госпожо Левак, и ще поръчам направо да ви изпратят един сервиз.

От другата страна на вратата се разнесе шумотевица, а Небивал скочи:

— Какво? Да не сте полудял, сър?

Е, това би помогнало, помисли си Ваймс.

— В резиденцията имаме стотици от проклетите сребърни съдини, момчето ми. Никаква работа не вършат — само изстудяват храната и почерняват, докато им обърнеш гръб. А и с лъжици очевидно сме засипани. Ще видя какво имаме.

— Не може да постъпвате така, сър! Нея я е страх да държи скъпи неща вкъщи!

— Много кражби ли стават тъдява, околийски? — попита Ваймс, наблягайки на последните две думи.

Небивал отвори вратата на килията и вдигна майка си, явно подкосена от възможността да притежава сребърни съдини, поизтупа я и отвърна през рамото й:

— Не, сър, понеже никой тук няма нищо за крадене. Мама все казва, че щастието не се купува с пари, сър.

Да, помисли си Ваймс, и моето майче така казваше, но се зарадва, като й дадох първата си надница, защото това значеше, че можем да хапнем нещо с месо, макар че не знаехме от какво точно е месото. Това, значи, е щастието, а? Мили боже, какви лъжи само си разправяме…

Когато изчервената до уши госпожа Левак се завтече да донесе яденето, Ваймс се обади:

— Между нас да си остане, околийски, ти смяташ ли, че съм виновен за убийство?

— Не, сър! — незабавно отвърна Небивал.

— Много бързо го реши, младежо. Да не кажеш сега, че е полицейски инстинкт? Понеже добивам впечатлението, че отскоро си полицай и не си имал много работа. Аз не съм специалист, но ми се струва, че и свинете не се опитват да те лъжат кой знае колко.

Небивал пое дълбоко дъх.

— Видите ли, сър — спокойно подхвана той, — дядо ми беше врял и кипял и умееше да чете хората като книга. Често ме водеше със себе си и ме запознаваше с всеки срещнат, а като отминехме, ми разказваше историята му, като на онзи, който бил хванат на местопрестъплението с най-обикновена домашна кокошка…

Ваймс слушаше с отворена уста, докато розовото, добре умито лице описваше тихата благоуханна околия така, сякаш бе населена с дяволи от най-пъклената яма. Изредиха се какви ли не мръсни истории, които въпиющо се нуждаеха от пране: не углавни престъпления, а просто гадории, простотии и всякакви злодеяния от човешко невежество и глупост. Е, то се знае, че там, където има хора, има и злодеяния. Просто в този муден свят с ширнали се поля и пеещи птички те някак не бяха на място. И все пак Ваймс беше надушил нещо гнило още с пристигането си, а сега се оказа насаден право в него.