— За контрабандата ли става дума, сър? — уточни той.
— Именно, именно. Впрочем за мен контрабандата не представлява проблем. Тя изисква предприемачески дух, спекулативност и оригинално мислене. Качества, които трябва да се насърчават у простите люде. Тя всъщност не вреди чак толкова и позволява на обикновения човечец да се наслади на тръпчица радост. Всеки трябва от време на време да нарушава закона по някакъв дребен и удовлетворителен начин, Дръмнот. Полезно е за санирането на мозъка.
Дръмнот, чиято черепна изрядност изобщо не подлежеше на въпрос, отговори:
— И все пак, сър, данъците трябва да се налагат и плащат. Градът се разраства. За всичко това е необходимо да се плаща.
— Именно — кимна Ветинари. — Бих могъл да наложа данък върху какво ли не, но реших да го наложа върху нещо, без което безспорно се минава. Едва ли човек се пристрастява към него, не е ли така?
— Според някои е така. Шири се известно недоволство, сър.
Ветинари не вдигна поглед от книжата си.
— Дръмнот — подхвана той, — хората се пристрастяват към живота. Ако продължават да роптаят, май ще трябва да им обърна внимание на този факт. — Патрицият се усмихна отново и събра връхчетата на пръстите си. — Накратко, известна доза безобиден бандитизъм сред низшите класи може да се приема с усмивка, ако не и активно да се окуражава в името на здравословното състояние на града, но какво да правим, когато знатните и богатите вършат престъпления? Реално погледнато, ако беднякът получава година затвор за това, че е откраднал от глад, колко голяма трябва да е бесилката, на която да увисне богаташът, който нарушава закона от алчност?
— Бих искал да подчертая, сър, че сам си купувам всичките кламери — спешно уточни Дръмнот.
— Разбира се. Но в твоя случай с удоволствие признавам, че умът ти е толкова чистоплътен, че чак свети.
— Пазя си квитанциите, сър — настоя Дръмнот, — просто в случай че желаете да ги видите.
Настъпи кратка тишина, след което той продължи:
— Командир Ваймс сигурно вече е поел към резиденцията, милорд. Това може да се окаже щастливо стечение на обстоятелствата.
Лицето на Ветинари остана безизразно.
— Да, действително, Дръмнот. Да, действително.
Имението беше на цял ден път, което в коларски мерки всъщност означаваше два, с престой в странноприемница. Ваймс прекара времето, наострил уши да чуе звука от вихрено препусналите от града ездачи, понесли лелеяната вест за потресаваща злополука. Анкх-Морпорк обикновено съумяваше да сътвори по една такава почти през час, но сега по изключение изостави отчаяната си рожба в ръцете на съклета.
И така, над конкретната рожба вече залязваше поредното слънце, когато каретата спря пред едни порти. След секунда-две отнейде изникна възрастен, ама много възрастен старец и театрално отвори въпросните порти, а докато каретата минаваше през тях, застана в поза „мирно", грейнал от съзнанието за добре свършена работа. Щом влезе вътре, каретата спря.
Сибил, зачела се в някаква книга, сръга съпруга си, без да вдига поглед от страниците:
— Редно е да дадеш едно пени на господин Покров. Навремето дядо ми си е държал малък мангал в каретата, на теория за да му топли, но най-вече за да нажежи монетите до червено, преди да ги извади с машата и да ги метне на пазача да ги хване. Очевидно на всички им е било много забавно или поне така разправяше дядо ми, но вече променихме обичая.
Ваймс зарови в портфейла си за някакви дребни, отвори вратата на каретата и слезе за огромен потрес на гореспоменатия господин Покров, който заотстъпва към гъстия храсталак, гледайки Ваймс като хванато на тясно животинче.
— Добра работа, господин Покров, идеално повдигане на резето, отлична манипулация. — Ваймс подаде монетата и господин Покров отстъпи още назад, а стойката му подсказваше, че всеки миг ще побегне. Ваймс метна монетата във въздуха и боязливият човечец я хвана, ловко плю на нея и изчезна в пейзажа. Ваймс доби усещането, че старецът се засегна от липсата на цвъртене.
— Откога семейството ти е спряло да хвърля нажежени пари на слугите? — поинтересува се той, тръшвайки се на мястото си, когато каретата отново потегли.
Сибил остави книгата си настрана.
— Баща ми сложи край на тази практика. Майка ми се оплакваше. Както и пазачите.
— Има си хас!
— Не, Сам, те се оплакваха, че традицията се прекрати.
— Но тя е унизителна!