— И е бил някакво улично хлапе и пиянде! — додаде Летиша. — Какво ще кажете за това, а?
Полковникът надлежно се концентрира в списанието си, докато неизказаните му мисли изкоментираха: „На мен ми звучи чудесно, скъпа. Единственото, което аз спечелих, когато се ожених за теб, беше обещанието за половинка дял от бащиното ти дюкянче за риба и картофки, като се уволня, ама така и не го получих."
— Всеизвестно е, че в рода му има цареубиец, така че на Ваймс едва ли би му трепнало окото да убие ковач — отбеляза преподобният Амброзии. Скрита лисица беше тоя тип. С превози някакви се занимавал. Бил натирен от града заради нещо си там с момиче. Полковникът, който прекарваше доста време в размисъл,[16] веднъж се бе запитал как в тия модерни времена може да те прокудят от града заради някакво момиче и инстинктът му подсказа, че това може би има нещо общо с възрастта на момичето. След като мъдрува известно време върху тезата, полковникът написа писмо до старата си дружка Робинсън Трошката, който винаги поназнайваше по нещичко за тоя-оня и туй-онуй и сега беше някаква политическа клечка в двореца. Та на запитването до приятеля си, когото навремето беше спасил, като го дръпна от седлото току пред един клачиански ятаган, получи кратък отговор с лаконичното: „Да, малолетна, бая се оръсил да й затвори устата". Оттогава насетне полковникът гледаше всячески да не се ръкува повече с кучия син.
В блажено неведение за мислите на полковника, преподобният Амброзии, на когото някак все му теснееха дрехите (въпросните дрехи бяха направени по мода, по-подходяща за някой с двайсетина години по-млад), подметна:
— Честно казано, смятам, че правим услуга на света. Разправят, че покровителствал джуджета и всякакви отрепки. От такъв човек всичко можем да очакваме!
Да, очаквайте, кимна си полковникът.
А госпожица Пробирна възрази:
— Но ние не сме направили нищо нередно… нали?
Полковникът прелисти страницата и я приглади с военна прецизност. Е, каза си, всички до един се възползвате от контрабандата, дето я въртят някои, понеже са ваши хора, а ако не са ваши, им налагате адски глоби. Прилагате един закон за бедните и никакъв за богатите, драга моя, понеже бедните за вас са просто напаст.
Внезапно усети прикован върху себе си поглед. Това брачната телепатия е ужасно нещо. Жена му рече:
— Няма лошо, всеки го прави. — Тя отново извърна глава, когато съпругът й прелисти страницата, забил очи в текста, докато си мислеше, колкото безшумно съумяваше да го стори мозъкът му: „Пък и нали стана онзи… инцидент преди няколко години. Не е хубаво това. Не е хубаво. Не бива дечица, каквито ще да са, да се отделят от майките им. Хич не бива. И вие всички го знаете и ви гложди отвътре, ама то така и трябва."
Помещението притихна за миг, преди госпожа Командиршата да продължи:
— Няма да има никакви проблеми. Младият лорд Ръждьо ми го гарантира. Ние в крайна сметка сме в правото си.
— Онзи проклет ковач е виновен — избухна госпожица Пробирна. — Все припомня онова там на хората, той и онази безобразна писачка!
Госпожа Командиршата вирна нос.
— И представа си нямам за какво говорите, госпожице Пробирна. От правна гледна точка тук не се е случило нищо лошо. — Тя рязко обърна глава към съпруга си: — Добре ли си, скъпи?
Видът му сякаш каза, че не е, но само за миг той се стегна:
— О, да, скъпа. Нищо ми няма. Нищо ми няма. — На ум обаче продължи: „Съучастници сте в нещо, което най-сериозно бих предложил да се нарече циничен опит за съсипване на кариерата на един много свестен човек."
— Стори ми се, че се задави. — Това прозвуча като обвинение.
— А, само се позакашлях, скъпа, от прахоляка ли, що ли. Нищо ми няма. Нищо ми няма. — И в следващия момент той тръшна списанието на масата и стана на крака: — Още като бях нищо и никакъв младши офицер, скъпа, едно от първите неща, които научих, е, че позицията никога не бива да се издава с хаотична стрелба. Мисля, че познавам хората като вашия командир Ваймс. Младият лорд Ръждьо може и да е на сигурно с всичките си пари и връзки, но силно се съмнявам и за вас да е така. Кой знае какво щеше да стане, ако не прибързвахте толкова! Какво толкоз, някаква си дребна контрабанда? Само дръпнахте дракона за опашката и го вбесихте!
Когато жена му успя да възвърне контрол над езика си, изсъска:
— Как смееш, Чарлз!
— О, съвсем от воле, както се оказва, скъпа — отвърна полковникът с щастлива усмивка. — Малко контрабанда може да се приеме за дребен грях, но не и когато се предполага, че си стожер на закона. Направо се изумявам как никой от вас сякаш не го осъзнава.