— Да, сър, съжалявам за правописа — смънка Небивал, явно смутен от втренчените погледи на гоблините. — По цялото място имаше кръв, сър, та събрах малко в един чист буркан от сладко, просто за всеки случай.
Ваймс не му обърна внимание, понеже двамата гоблински стражи се бяха раздвижили и ставаха на крака. Смръдльо кимна на Ваймс да тръгне пред тях. Ваймс поклати глава, скръсти ръце и се обърна към Небивал:
— Нека ти кажа какво си решил, господин Левак. Действал си по подаден сигнал, нали? И си чул, че двамата с ковача сме се впуснали в юмручна свада пред кръчмата снощи, което си е така. Без съмнение са ти казали и че малко по-късно някой е дочул разговор, в който се уговаряме да се срещнем на това място, нали? Не се хаби да отговаряш, написано ти е на челото — далеч си още от ченгелъшката безизразност. Господин Джеферсън изчезнал ли е?
Небивал се предаде.
— Да, господин Ваймс.
Не заслужаваше, а може би си заслужаваше яростта, с която Ваймс се нахвърли върху него:
— Не съм ти господин Ваймс, момко, не си заслужил правото да ме наричаш така! За теб съм „сър" или „командире", или дори „Ваша светлост", ако си достатъчно тъп да стигнеш до последното, ясно? Снощи можех да пратя ковача да се върне вкъщи с много особена походка, стига да имах такива намерения. Той е здравеняк, но не и уличен герой. Само че аз просто му позволих да изпусне парата и да се укроти, без да бере срам. Да, той наистина ми каза, че иска да се срещнем тук горе снощи. А когато дойдох, при това със свидетел, по земята имаше кръв, която гарантирам, че е гоблинска, и определено нямаше и следа от никакъв ковач. А ти ми идваш у дома с някакво проклето идиотско обвинение и още се водиш по проклетото идиотско обвинение. Някакви въпроси?
Небивал заби очи в краката си.
— Не, сър, съжалявам.
— Добре, радвам се. Приеми това като практически урок, момчето ми, при това съвсем безплатен. И така, тези гоблини явно искат да ги последваме и аз възнамерявам да го сторя и също така възнамерявам да дойдеш с мен, ясно?
Ваймс погледна Смръдльо и двамата гоблински стражи. Люшна се брадва, но без ентусиазъм, само да покаже, че наистина трябва да тръгват. Потеглиха и Ваймс усети как омърлушеният Небивал се опитва да бъде смел, но излъчва уплаха.
— Няма да ни докоснат, хлапе, първо, защото ако имаха такова намерение, вече щяха да са го сторили и, второ, искат нещо от мен.
Небивал се примъкна по-близо до него.
— И какво е то, сър?
— Закон — рече Ваймс. — И мисля, че се досещам какво значи това…
Понякога питаха командир Ваймс защо сержант Колън и ефрейтор Нобс са още в селекцията, тъй да се каже, на модерната анкх-морпоркска Градска стража, при положение че се налагаше Ноби да бъде периодично обръщан с главата надолу и изтръскван, за да се възстановят разни дребни предмети на съответните им собственици, а Фред Колън на практика беше развил способността да патрулира със затворени очи и да се връща, все така похърквайки, в участъка на Псевдополис, чат-пат с графити по нагръдника.
За пред лорд Ветинари командир Ваймс беше подготвил три защити. Първата беше, че и двамата имат завидни познания за града и неговите обитатели, легитимни или не, които се конкурират с тези на Ваймс. Втората се базираше на традиционния уринарен довод, а именно, че е по-добре да са вътре и да пикаят навън, отколкото вън и да пикаят навътре. Най-малкото беше по-лесно да се държат под око. И не на последно място, съвсем не, ей богу, те бяха късметлии. Колко престъпления само бяха разкрити, понеже ту нещо ще падне върху главите им, ту ще се опита да ги претрепе, ту ще препъне някой от тях или ще бъде открито да плува в манджата му, а в един случай да се опитва да снесе яйца върху носа на Ноби.
И така се случи, че днес, каквото там божество или друга сила си играеше да направлява стъпките им, ги насочи към пресечката на ул. Евтинджийска и Рима и ароматния магазин на Сащисник Простолюдни.[17]
Сержант Колън и ефрейтор Нобс, както си му е редът при полицаите, влязоха в сградата през задния вход, където бяха посрещнати от господин Простолюдни с онази радушна, но някак оцъклена усмивка, с която търговците посрещат стари познайници, за които знаят, че ще вземат стока с отстъпка от сто процента.
— О, Фред, драго ми е да те видя отново! — възкликна той, докато си отваряше мистичното трето око, с каквото се сдобиват всички дребни предприемачи, особено онези, които виждат, че в дюкяна им влиза Ноби Нобс.
— Наобикаляхме из района, Сащисник, та си помислих, че не е зле да се отбия да си взема малко тютюнец и да те видя как я караш с всичките тия налози и прочее?
17
Четвъртият Простолюдия, поел дюкянчето за тютюн и енфие, усети, че фамилията му не звучи особено престижно и кой знае защо, избра да се нарече Сащисник. Името наистина стана престижно благодарение на търсенето на тютюневи изделия, които се възприемаха изключително добре сред аристократичните и не чак толкова аристократичните кръгове. Впоследствие във всяко следващо поколение от рода имаше поне по един Сащисник (макар че за женски рожби обикновено се използваше Сащисана).