Сержантът трябваше да говори високо, за да се чуе през грохота от пресата за енфие и потока от колички, които кръстосваха халето. Редица жени опаковаха енфие на дълги маси, а от другата страна (той протегна шия, за да види по-добре) поточната линия бълваше ли, бълваше цигари.
Сержант Колън се огледа наоколо. Полицаите винаги се оглеждат, понеже винаги има нещо за виждане. Разбира се, понякога може да сметнат за разумно да забравят, че са видели нещо, поне за пред протокола, де. Господин Простолюдни имаше нова игла за вратовръзка, в която проблясваше диамант. Обувките му очевидно бяха нови — направени по поръчка, доколкото можеше да прецени Фред Колън, — а едва доловима миризма подсказваше употребата на — я да видим — а, да, „Кедрова есенция за мъжки" от Куирм, по 15 долара парчето.
— Как върви бизнеса? — рече той. — Удариха ли те новите акцизи?
Изражението на господин Простолюдни веднага придоби вида на отруден човечец, горко смазан от политически машинации и зла участ. Той скръбно поклати глава:
— Едвам свързвам двата края, Фред. Голям късмет ще е да оцелеем.
О, и златен зъб при това, отбеляза си сержант Колън. За малко да го пропусна. На глас каза:
— Съжалявам да го чуя, Сащисник, много жалко наистина. Позволи ми да ти вдигна печалбата, като дам два долара за обичайната ми стограмка тютюн. — Фред Колън бръкна за портфейла си, а господин Простолюдни с укорително цъкане размаха ръце. Този ритуал битува, откакто на белия свят има търговци и полицаи, поради което светът продължава да си е бял. Той отряза парче тютюн от калъпа върху мраморния плот, уви го чевръсто и с инстинктивен порив бръкна под тезгяха и измъкна голяма пура, която подаде на сержанта.
— Пробвай една от тия благинки, Фред, току-що ми ги докараха, не са местно производство. Внос са от плантацията за ценни наши клиенти. Не, не, направи ми това удоволствие, настоявам — додаде той, когато Фред замънка протестни звуци. — Винаги ми е драго да ме навести Стражата, нали знаеш.
Всъщност, помисли си господин Простолюдни, докато изпровождаше с очи полицаите, този път мина доста тънко — онова същество Нобс само зяпаше и хич нищо не пипна.
— Сигурно правят луди пари — обади се Ноби Нобс, като се помъкнаха по обиколката си. — Видя ли бележката „Търсим персонал", лепната на прозореца, а? Пък той драскаше разни цени на тезгяха. Подбива пазара! Чудни сделчици върти с ония от плантацията, само това мога да кажа.
Сержант Колън подуши голямата дебела пура (най-дебелата, виждал досега), която миришеше толкова хубаво, че сигурно беше незаконна, и почувства някакъв гъдел, някакво усещане, че се е натъкнал на нещо доста по-голямо, отколкото изглежда отстрани — чувството, че дръпнеш ли едно конче, ще се разнищи нещо огромно. Той потри пурата между пръстите си така, както беше виждал да правят познавачите. Честно казано, що се отнася до тютюневи изделия, сержант Колън се числеше към, тъй да се каже, „дънната" потребителска прослойка, чийто водещ критерий беше евтинията, а табиетите, свързани с пурите, му бяха напълно неведоми като за човек, напълно доволен и от късче тютюн за дъвчене. Какво още беше виждал ония изтупаните да правят? А, да, трябваше да я приглади с пръст и да я втъкне зад ухото си. Нямаше представа защо се прави така, но тъй или иначе го стори.
И изруга.
И я хвърли на земята…
Пътеката към подножието на Обесническия хълм излезе от гората и се спусна надолу през храсталаци от прещип и скалисти сипеи, на места с остатъци от изветрена, безплодна почва. Изобщо дивотия, пущинак, обитаван от мършави зайци, безнадеждни полевки, чат-пат по някой обезумял плъх и гоблини.
И ето че сред храсталака изникна вход на пещера. Човек трябваше да се свие одве, за да влезе в тази зловонна дупка, при което щеше да е лесна мишена.
Провирайки се обаче, Ваймс знаеше, че е в безопасност. Просто си го знаеше. Предполагаше го още отвън, на светлото, а долу в мрака просто го знаеше. Тази увереност стана почти материална, когато мракът го обгърна с криле и той чу шепота на пещерата, отчетливо долавяйки всеки отделен звук.
Внезапно узна пещерата, с всичките й проходи към мястото, където се събираше вода, с разсадниците й за плесени и гъби, с покъртително празните й хранилища и с готварницата. Това, разбира се, бяха човешки понятия. Гоблините по принцип ядяха каквото им падне и спяха където сварят. Те нямаха същинска представа за помещение с някаква определена цел. Ваймс вече знаеше това, сякаш си го знаеше открай време, а за пръв път стъпваше в място, което някой гоблин би нарекъл дом.