Това обаче беше мракът, а Ваймс и мракът имаха… съглашение, нали така? Е, поне мракът си мислеше така. Онова, което Ваймс си мислеше, съвсем непрозаично, беше: „По дяволите, пак се почна".
Някой го сръга отзад в кръста и чу как Небивал изохка. Ваймс се обърна към захиления гоблин и каза:
— Пробвай това още веднъж, слънчице, и ще опиташ опакото на ръката ми, ясно? — Точно това каза и точно това се чу да казва… само дето нещо, не точно чужд глас, се промъкна в думите му като змия, пълзяща по дърво, и двамата им стражи изпуснаха оръжията си и си плюха на петите. Стана мигновено. Нито писнаха, нито закрещяха. Гледаха да си запазят дъха за бягството.
— Мътните ме взели, командир Ваймс! Ега ти магията! — възкликна Небивал и приклекна да вземе падналите брадви. Ваймс видя как момчето пипнешком ги откри по чудо в непрогледния мрак.
— Остави ги! Казах, остави ги веднага!
— Ама ние сме невъоръжени!
— Не смей, по дяволите, да ми спориш, момче!
Две тупвания огласиха падането на брадвите на земята. Ваймс отново задиша.
— Така, сега ще идем да се видим с онзи мил старши гоблин, ясно? И ще отидем без страх, защото ние сме законът, ясно? А законът може да проникне навсякъде в преследване на своите цели.
Навътре проходът ставаше все по-висок и по някое време Ваймс можеше да върви съвсем спокойно изправен. Небивал от своя страна имаше проблеми. Зад Ваймс се носеше серия от фрас-прас и думи, които милите стари майчици изобщо не бива да чуват, камо ли да разбират. Ваймс трябваше да спре и да изчака момчето да го настигне, след като се препъне във всяка възможна бабуна и си удари главата на всяко по-ниско място в тавана.
— Хайде, де, околийски! — не се стърпя Ваймс. — Ченгето следва да има добро нощно зрение! Трябва да ядеш повече моркови с оня Ке Бап Со Псе или каквото там!
— Тъмно е като в рог, сър! И ръката си не мога да видя пред очите… ох! — Небивал се блъсна право във Ваймс. Грейна светлина, макар че не и за Небивал.
Ваймс се озърна в криволичещата пещера. Беше осветена като от слънчеви лъчи. Нямаше ни факли, ни свещи, просто повсеместна, умерено ярка светлина — светлината, която беше виждал преди, преди много години, в една голяма пещера, далеч, далеч и знаеше какво значи. Означаваше, че вижда мрака, и то по-добре от всеки гоблин най-вероятно. Мракът беше станал фантастично светъл в онзи ден, когато Ваймс се беше борил с подземни твари — ходещи, говорещи твари, които живееха скрити от светлината и крояха тъмни планове. Ваймс обаче се беше изправил срещу тях и беше победил, и така се стигна до Съглашението от Куумската долина, с чието сключване най-старата война в света бе доведена до завършек, ако не мирен, то поне такъв, където семената на мира могат с надежда да бъдат посети. Добре беше да не забравя това, защото в мрака Ваймс се беше сдобил… със спътник. Джуджетата имаха специално име за него: Призоваващият мрак. Имаха и редица обяснения за това какво представлява-демон, изгубен бог, проклятие, благословия, въплътена мъст, само дето нямаше плът освен тази, която обсебваше, самовластен закон, убиец, но понякога и защитник, или нещо, за което никой не можеше да намери точните думи. То можеше да минава през камък, вода, въздух и плът, а също според Ваймс и през времето. Все пак какво може да спре нещо безтелесно? Да, Ваймс се беше срещнал с него и когато се разделиха, дали за развлечение, на подбив, от злоба или просто като награда, Призоваващият мрак го беше белязал със знака си, като премина през него и му остави тази малка горяща татуировка.
Ваймс повдигна ръкава на ризата си, погледна я и да, изглеждаше по-ярка. Понякога се срещаше с него насън, кимваха си един на друг и после поемаха всеки по пътя си. Между срещите можеха да минат месеци, дори години и даже можеше да реши, че всичко е свършило, но белегът все така си стоеше на ръката му. Понякога го смъдеше. Общо взето, беше като да си имаш опитомен кошмар. А сега му даваше зрение в тъмнината. Ама я чакай, това тук е гоблинска дупка, не джуджешка пещера! А собствените му мисли се обърнаха срещу му с онзи лек резонанс, сякаш говорят двама: „Да, но гоблините отмъкват всичко, командире".
Точно тук и сега изглеждаше така, сякаш гоблините се бяха измъкнали. Подът беше покрит с останки, боклуци и неща, вероятно смятани от гоблините за важни, което сигурно ще рече всичко, имайки предвид, че от религиозни подбуди събираха собствените си сополи. Зърна старият гоблин да му помахва да го последва, преди да изчезне. Отпред имаше врата, гоблинска изработка, както си личеше по гнилия й вид и факта, че висеше на една панта, която се строши още щом Ваймс побутна вратата. Зад гърба му Небивал изпъшка: