— Какво беше това? Моля ви, сър, нищо не виждам!
Ваймс отиде до младока и го потупа по рамото, от което онзи подскочи.
— Господин Левак, ще те изведа до входа, за да можеш да си идеш вкъщи, бива ли?
Усети как момчето потръпва.
— Не, сър! По-скоро бих останал с вас, ако нямате нищо против… моля ви.
— Ама нали не виждаш нищо бе, момко!
— Да, сър. Имам малко връвчица в джоба си. Дядо ми казваше, че читавото ченге трябва винаги да си носи връвчица. — Гласът му трепереше.
— По принцип е от полза, да — рече Ваймс, като полекичка го извади от джоба му. — Не е за вярване колко безпомощен може да е един субект с вързани палци. Сигурен ли си, че няма да ти е по-добре горе на свеж въздух?
— Прощавайте, сър, ама мисля, че най-безопасното място в момента е точно зад вас.
— Наистина ли не виждаш нищо, момко?
— Съвсем нищичко, сър. Като че ли ослепях.
Така като го гледаше, младежът беше на път да се чалдиса и може би да го привърже за себе си беше по-добре, отколкото да го слуша как си троши главата в опит да избяга оттук.
— Не си ослепял, момко, просто аз съм изкарал бая нощни смени и… така де, май виждам в тъмното по-добре, отколкото си мислех.
Небивал пак потръпна при допира на Ваймс, но заедно успяха да привържат околийски Левак към Ваймс с около метър разръфана връв, която смърдеше на свине.
Зад падналата врата нямаше гоблини, но завариха тлеещ огън, над който цвъртеше някакво парче, слава богу, неразпознаваемо месо. Някой би си помислил, че на гоблините им се е наложило да зарежат набързо следобедния си чай. И като стана дума за чай, в жаравата къкреше чайник, тоест ръждясало тенеке. Ваймс го подуши и с изненада откри, че мирише на бергамот. Някак си идеята за гоблин, отпиващ превъзходен чай с щръкнало кутре на ръката, успя временно да оглави представите му за нелепост. Добре де, бергамотът нали си расте? А гоблините сигурно ожадняват, не е ли така? Нищо нередно нямаше в това. Макар че ако зърнеше чинийка с фини бисквити, определено щеше да му се наложи да седне и да си поеме дъх.
Той продължи нататък в просветлелия мрак, но гоблини не се мяркаха. Пещерата осезателно се спускаше надолу и навсякъде имаше следи от гоблини, но от самите тях ни следа, което на теория би следвало да е добре, имайки предвид, че по принцип първата следа от гоблин е като ти скочи върху главата в опит да я превърне в топка за боулинг.
По някое време в този безжизнен сивкавокафяв подземен пейзаж проблесна цветна краска. Беше китка цветя, или по-скоро нещо, което е било китка, преди да бъде изпуснато. Ваймс не беше експерт по цветята и когато купуваше такива за Сибил на препоръчителни съпружески интервали, обикновено се придържаше към букет рози или към очевидно приемливия му еквивалент — една-единствена орхидея. Бегло признаваше наличието и на други цветя, разбира се, които, дума да няма, красяха атмосферата, но да пукне, ако знаеше имената им.
Тези тук не бяха нито рози, нито орхидеи. Очевидно бяха някакви ливадни и храсталачни зелении и даже имаше от онези мършави издънки, дето успяват да се прикрепят и да цъфтят в пущинаците високо над тревите. Някой ги беше донесъл. Някой ги беше изпуснал. Някой беше избягал бързешком. Цветята бяха като отворена книга и Ваймс я прочете. Бяха паднали от отворената ръка на живо същество, разпилявайки се по пътя му като опашката на комета. А после бяха стъпкани от мнозина, и то не защото бяха погнали въпросния приносител на букета, а защото са искали да избягат натам, накъдето той е побягнал и съдейки по погрома, даже по-бързо от него.
С две думи, паническо бягство. Бягали са, уплашени до смърт. Да, но от какво?
— От теб, командир Ваймс. От теб, височайше законничество. Виждаш ли колко ти помагам, а? — Фамилиарността на гласа го подразни. Твърде много наподобяваше собствения му глас.
— Но аз дойдох, защото те поискаха! — тросна се той на пещерата като цяло. — Не съм мислил да се бия с никого!
А собственият му глас отговори в главата му:
— О, клетичката измет, окаяните боклукчарчета, които не вярват на никого и никой не вярва в тях! Гледай къде стъпваш, господин Полицай. Мразените нямат причина да обичат! О, потайните чешитчета, най-изостаналите и най-лошите, родени в боклука, безнадеждни, лишени от бог. Желая ти късмет, братко… братко по мрак… Направи каквото можеш за тях, гусин пу-ли-ссай.
Дамгата на Призоваващия мрак проблесна за миг на китката на Ваймс.
— Не съм ти никакъв брат! — кресна Ваймс. — Аз не съм убиец!