Думите отекнаха в пещерата и на Ваймс му се стори, че нещо изпълзя нанейде под тях. Можеше ли нещо без тяло да пълзи? Дявол ги взел джуджетата и проклетия им подземен фолклор!
— Ъ-ъ, добре ли сте, сър? — обади се разтрепераният глас на Небивал зад него. — Ъ-ъ, крещяхте, сър.
— Само изругах, защото си треснах главата в тавана, момче — излъга Ваймс. Трябваше спешно да внесе спокойствие, преди Небивал да се шашардиса толкова, че да се опита да хукне панически към изхода. — Справяш се много добре, околийски!
— Само дето не обичам тъмното, сър, никога не ми е понасяло… Ъ-ъ, дали някой ще се засегне, ако пусна една вода до стената?
— На твое място не бих се спрял, момко. Не мисля, че нещо може да накара това място да смърди по-лошо.
Ваймс чу някакви смътни звуци зад гърба си, след което малко влажният гласец на Небивал:
— Ъ-ъ, природата ме изпревари, сър. Съжалявам.
Ваймс се усмихна на себе си.
— Не се притеснявай, момко, няма да си първото ченге, на което се налага да си изцеди чорапите, нито ще си последното. Помня първия път, когато трябваше да арестувам трол. Един такъв грамадански, че и адски проклет. Оня ден и аз поовлажних чорапите, хич не се свеня да си призная. Приеми го като един вид кръщене! — Давай по-веселяшки, каза си той, обърни го на шега. Не му позволявай да се замисля над факта, че отиваме на мястото на престъпление, което той не може да види. — Странно, същият онзи трол сега е най-добрият ми сержант и неведнъж ми е спасявал кожата. Което само иде да покаже, че човек никога не знае, макар да предполагам, че никога няма да узнаем какво точно не знае.
Ваймс зави зад един ъгъл и се озова пред гоблините. Добре, че Небивал не можеше да ги види. Честно казано, и на Ваймс му се дощя да не можеше да ги види. Сигурно бяха стотина и доста от тях държаха оръжия. Вярно, примитивно направени оръжия, но за кремъчна брадва не ти трябва висше по физика, за да строшиш нечия глава.
— Стигнахме ли донякъде, сър? — обади се Небивал зад него. — Спряхте.
Просто си стоят там, помисли си Ваймс, като за парад. Просто наблюдават мълчаливо и чакат да се наруши мълчанието.
— Тука има неколцина гоблини, момко, които ни гледат.
След няколко секунди мълчание Небивал попита:
— Бихте ли ми казал какво точно значи „неколцина", сър?
Десетки и десетки направо кукумявски очи бяха приковани зомбирано във Ваймс. Ако някой беше извикал „атака", той и Небивал щяха да бъдат направо размазани по пода, който бездруго си беше доста омазан. Защо дойдох тук? Защо реших, че е добра идея? Е, дявол го взел, момчето в края на краищата е полицай, пък и не е като да няма вече проблем с облеклото. Той пое дъх:
— Бих казал, че са около стотина, момко, до един тежко въоръжени, доколкото виждам, освен неколцина развалини отпред, предполагам водачите. С бради, в които и заек може да се скрие, и като гледам, нищо чудно да е така. Струва ми се, че чакат нещо.
След известна пауза Небивал каза:
— Много е поучително да се работи с вас, сър.
— Слушай — прошепна Ваймс, — ако се наложи да си плюя на петите, просто не изоставай, ясно? Бягането е едно от уменията, които всеки полицай трябва да усвои. — Той се обърна към пасивните гоблини, повишавайки глас: — Аз съм командир Ваймс от анкх-морпоркската Градска стража! Как мога да ви помогна?
— За кон! — Викът разтърси тавана. Екотът изпълни пещерата и се върна обратно, подет от тунел след тунел, които сякаш го превъртаха в уста и отвръщаха насреща. Лумнаха факли и стана по-светло. Ваймс не осъзна това веднага, защото светлината, която осветяваше пътя му, онази странна изкуствена светлина, вероятно искряща в главата му, беше доста по-ярка и причудливо се смесваше с мъждивия оранжев светлик, който сега изпълваше пещерата.
— Е, сър, май се радват да ни видят, а?
Облекчението и надеждата на Небивал трябваше да бъдат бутилирани и продавани на отчаяни хора по целия свят. Ваймс само кимна, понеже редиците се разделяха, оформяйки нещо като кордон, в края на който стоеше, без никакво съмнение, труп. Фактът, че е на гоблин, донякъде беше облекчение, но никой труп не е добра новина, особено ако се намира в мърляв сумрак и особено за самия труп. И все пак нещо у Ваймс се зарадва и възкликна „Алелуя!", понеже ето на: тук има труп, а той е ченге и това си е престъпление, а всичко наоколо е одимено, мръсно и пълно с подозрителни на вид гоблини, и е станало престъпление. Неговата територия. Да, това си беше неговата територия.
В криминологичната лаборатория на анкх-морпоркската Градска стража под акомпанимента на далечен тътен, странни проблясъци от светлина и миризмата на електрически заряд Игор приготвяше кафе. Най-накрая той дръпна големия червен лост и по плетеницата от тръбички загълголи пенлива кафява течност, която надлежно се разпредели в две чаши — едната с надпис „Игор вшеки ще оправи", а другата изписана с „Джуджетата го вършат малко по-надолу". Той подаде втората на сержант Веселка Дребнодупе, чийто предишен опит в алхимията се свеждаше дотам, че понякога дежуреше в лабораторията. В този момент обаче уютът на сутрешното кафе бе прекъснат от Ноби Нобс, повлякъл сержант Колън зад себе си.