— В това има логика, сър, трябва да признаете.
— Разбира се, че го признавам, и освен това е пълна идиотщина, което пък ти трябва да признаеш.
— Да, сър, признавам, и моля за извинение. При все това бих искал да огледам наоколо за някаква следа от господин Джеферсън. — Небивал изглеждаше полузасрамен и полудързък.
— И защо ти е да го правиш, околийски Левак?
Небивал вирна брадичка напред.
— Защото ми показаха, че съм постъпил като проклет тъпак, и не възнамерявам да се повтори отново, сър. Освен това, сър, може и да грешите. Тази клета жена може да е влязла в разпра с ковача, знам ли? Само знам, че ако не направя оглед при дадените обстоятелства, някоя важна клечка със сигурност ще ме обвини, защото не съм. И тази клечка ще сте вие, нали, командире?
— Добър отговор, младежо! Трябва да призная, че съм постъпвал като проклет глупак повече пъти, отколкото мога да изброя, така че мога да ти вляза в положението.
Ваймс отново погледна трупа и реши, че много спешно трябва да се опита да разбере какво е направил Уиликинс с пръста с все пръстена, който бяха открили предишната нощ. Неловко се обърна към насъбралите се гоблини:
— Май намерих едно украшение, принадлежащо на тази млада жена и, разбира се, ще ви го донеса.
Безучастната орда не даде признак да го е чула. Ваймс се замисли над това. Ордите убиват и плячкосват. Тези тук изглеждаха като куп разтревожени хора. Той отиде до прошарения стар гоблин, може би същият, който бе видял на повърхността преди хиляда години, и рече:
— Бих искал да поогледам повечко тук, сър. Съжалявам за смъртта на дамата. Ще изправя убийците пред закона.
— За кон! — отекна още веднъж из пещерата. Старият гоблин пристъпи много бавно напред и докосна ръкава на Ваймс.
— Мракът ти е другар, гусин пу-ли-ссай. Аз чувам теб, ти чуваш мен. В мрака ти идеш където си щеш. Молим, гусин пу-ли-ссай, не ни убивай.
Ваймс погледна плътните редици зад гоблина. Повечето са кльощави като клечки, а този, вероятно главатарят, който сякаш щеше да се разпадне, докато си стои, не иска да ги наранявам? Той си спомни пръснатите цветчета. Изоставеният чай от бергамот. Невкусеното ядене. Опитвали са се да се скрият от мен? Той кимна:
— Не вдигам ръка на никой, който не ми вдига ръка, сър, и няма да започна днес. Можеш ли да ми кажеш как е станало така, че жената да бъде… убита?
— Снощи ни беше хвърлена в дупката, гусин пу-ли-ссай. Ошла беше да види зайчите примки. Хвърлена кат стара торба кокали, гусин пу-ли-ссай, кат стара торба кокали. Без кръв у нея. Кат стара торба кокали.
— Как се казваше тя?
Старият гоблин се втрещи във Ваймс и след известно време отговори:
— Казваше се Приятният контраст на оранжево-жълтите венчелистчета в цвета на прещипа. Сполай ти, гусин пу-ли-ссай на мрака.
— Опасявам се, че съм едва в началото на разследването — смънка Ваймс, чувствайки се несвойствено смутен.
— Саках да река, гусин пу-ли-ссай, сполай ти задето прие, че гоблините имат имена. Моето име е Звукът на дъжда върху сухата земя. Тя ми беше втора жена.
Ваймс се вгледа в сбръчканото лице, което само майка би могла да изтърпи и може би да обича, търсейки някакъв признак за гняв или мъка. Откри само печал и безнадеждно примирение с факта, че светът е такъв, какъвто е и винаги ще бъде и нищо не може да бъда направено. Гоблинът представляваше една въздишка с крака. Той скръбно погледна Ваймс и рече:
— Навремето пускаха изгладнели кучета в пещерата, гусин пу-ли-ссай. Добри дни бяха тогава, всички хапвахме добре.
— Тази земя е моя — заяви Ваймс — и мисля, че мога да се погрижа да не ви притесняват тук.
Нещо като хилеж си проправи път през чорлавата брада на стария гоблин.
— Знаем го ний законът, гусин пу-ли-ссай. Законът е земята. Ти викаш „Тая земя е моя", ама не ти си направил земята. Не ти си направил овцете, не ти си направил зайците, с които преживяваме, не ти си направил кравите, нито конете, ама викаш „Тия неща са мои". Туй не може да е вярно. Аз си правя брадвата, правя си съдинките и те са си мои. Онуй на гърба ми е мое. И малко обич имах. Сега я няма. Чиниш ми се добър човек, гусин пу-ли-ссай, ама времената се менят. Преди стотина-двеста години може и да е имало нейде онуй, дето хората му викат „пустош" или „ничия земя", или „пущинак", и ний сме живели по ония места, ний сме пущини. Има тролска раса, джуджешка раса, човешка раса и ми е жал за гоблинската раса, дето не може да тича толкоз бързо.