Някой дръпна Ваймс за ръкава. Този път беше Небивал.
— Най-добре да тръгвате веднага, сър.
Ваймс рязко се обърна:
— Защо?
— Прощавайте сър, но Нейно благородие ви заръча да се върнете за следобедния чай.
— Провеждаме разследване за убийство, околийски Левак! Не искам да бъда груб, но съм сигурен, че господин Дъжд върху суха земя тук ще прояви разбиране. Трябва да се уверим, че изчезналият ковач не е тук.
Небивал запристъпва притеснено от крак на крак.
— Не можах да не забележа, че Нейно благородие беше много изрична по въпроса, сър.
Ваймс кимна на стария гоблин.
— Ще открия убиеца на жена ти и ще го изправя пред закона. — Той спря насред словото си, докато поредният хор от „За кон!" отекна из пещерите. — Но първо се налага от полицейски съображения да проверя останалата част от тази… обител, ако нямаш нищо против.
Гоблинът го погледна с присвити очи.
— А ако имам, гусин пу-ли-ссай?
Ваймс го изгледа по същия начин.
— Интересен въпрос — отбеляза той. — Ако ни заплашваш с насилие, веднага си тръгвам. Сериозно, ако ми забраняваш да направя обиск, веднага си тръгвам и най-лошата новина е, че повече няма да се върна. Затова почтително моля, господине, в изпълнение на задълженията ми да бъдем допуснати до останалите помещения.
Това по лицето на стария гоблин усмивка ли беше?
— Разбира се, гусин пу-ли-ссай.
Тълпата зад стария гоблин започна да се разотива, по всяка вероятност за да прави съдинки или за да ги пълни. Дъждът върху сухата земя, който — поради липса на представени опровержения — се предполагаше да е или главатарят (както Ваймс го разбираше), или просто един гоблин, натоварен със задачата да говори с глупавите човеци, каза:
— Ковача дириш, значи? Той ни навестява чат-пат. Тук долу има желязо, не много, ама на него му върши работа. То не става за съдинки, та го разменяме за храна. Комай не съм го виждал от неколцина дни. Ама подири го, хич нищо не те спира. Мракът е в теб. Не бих посмял да ти застана на пътя, гусин пу-ли-ссай. Ти тук си у дома си, тъй да се каже. — При тези думи старият гоблин кимна на неколцина млади гоблини да вдигнат останките от жена му и се запъти към друго отверстие на пещерата.
— Много трупове ли сте виждал, командире? — обади се Небивал с глас, който почти успяваше да не трепери.
— О, да, момко, а на някои съм помогнал да станат такива.
— Убивал сте хора?!
Ваймс заби очи в тавана, за да избегне изражението на Небивал.
— Ще ми се да си мисля, че правех всичко по силите си, за да не се стига дотам — призна той, — и като цяло ми се удаваше, но рано или късно все изниква по някой, който е решен да те довърши, и в крайна сметка не ти остава друго, освен да го обезвредиш по грешния начин, понеже проклетникът е прекалено тъп, за да се предаде. От това не ти олеква. Досега не съм виждал труп, дето да радва окото.
Погребалната процесия се беше изнизала през отверстието и двамата полицаи останаха насаме, но усещаха кипящата наоколо дейност. Старият гоблин ей така, както си стоеше, беше споменал сякаш като лирично отклонение, че жената му е съпруга. Дори не беше повишил глас! Ваймс нямаше да може да стои така, ако на земята пред него лежеше тялото на Сибил, и със сигурност нямаше да бъде вежлив, дявол го взел, с разни гоблини, дето му се мотаят в краката. Как изобщо се стига дотам? Как животът те смазва до такава степен?
Улицата е винаги с теб, точно както казваше Уиликинс. Ваймс си спомни жените, които я чистеха. Петльовата улица толкова често се чистеше до претъркване, че беше чудно как не е хлътнала под нивото на околния терен. Праговете на къщите се изжулваха, след което се варосваха. Червените плочи по пода на стаите се изтъркваха и после полираха с червено олово, а черните готварски печки се лъскаха до даже още по-наситено черно, като се търкаха ожесточено с графит. Жените по онова време имаха лакти, които се движеха като бутала. И всичко беше въпрос на оцеляване, а оцеляването опираше до честта. Може и да не дърпаш конците в тоя живот, ама ей богу, можеш да го живееш на чисто и да покажеш на света, че си беден, но уважаван. Това беше ужасът — ужасът от подхлъзването, пропадането, от опасността да станеш като онези, които се наливат, бият и крадат в безжалостния въртоп на гетото, известно като Сенките. Така ли гоблините са стигнали дотук, а? Подхвърляни от течението, докато светът лека-полека ги е давил, изгубили надежда, останали без сили… но убийството си е убийство под чиято и да е юрисдикция, че и под ничия. Той привърза тези мисли на възел под брадичката си, грабна две тлеещи факли и процеди: — Хайде, околийски, да идем да се сборим с престъпността.