— Да, сър — изпружи се Небивал. — Може ли да ви попитам още нещо, сър?
— Разбира се — въздъхна Ваймс, отправяйки се към тунела, който видимо се спускаше надолу.
— Какво става тук, сър, да ме прощавате за въпроса? Имам предвид, знам, че е станало убийство и сигурно някой гадняр е искал да реша, че вие сте го извършил, ама как така им разбирате дивашкия брътвеж? Искам да кажа, чух ви да си говорите с тях и те явно ви разбират, щото ви отвръщат, сър, ама те плямпат така, сякаш трошат орехи с крака, и аз не отбрах ни един проклет бъкел, сър, прощавайте за клачианския, ни един проклет бъкел. Настоявам за отговор, сър, понеже вече се чувствам достатъчно идиотски. Не ми се ще да се чувствам още по-идиотски, отколкото сега.
В уединението на мисловната си сцена Ваймс направи пробна репетиция: „Е, щом като питаш, споделям съзнанието на смъртоносен демон, който явно ми помага по свои си причини. Дава ми възможност да виждам в тая тъмница и някак си да комуникирам с гоблините. Нарича се Призоваващият мрак. Не знам какво му е отношението към гоблините, но джуджетата считат, че поразява с ярост неправедните. Щом като е извършено убийство, не се свеня да използвам всякаква налична помощ."
На практика не произнесе това изявление, понеже подозираше, че повечето слушатели щяха да са напуснали скоропостижно доста преди да го завърши, така че се ограничи с:
— Помага ми по-висша сила, околийски Левак. Дай сега да огледаме тука.
Това обяснение не задоволи Небивал, но той явно проумя, че няма да получи друго.
Обходът беше зловещ. Хълмът се оказа прояден от пещери, свързани с проходи като пчелна пита. Някои бяха естествени, но на места, съдейки по вида им, преминаваха в изкуствени. Беше като малък град. Имаше бунища, грубо сковани клетки, вече опразнени от каквото и да е имало в тях, тук-там доста големи гъбарници, на места с берачи, които работеха много, много бавно и почти не поглеждаха към полицаите. В един момент минаха през някакъв отвор, май водещ към детски ясли, съдейки по звука, в случай че гоблинските бебета цвъртяха като птички. Ваймс не можа да се насили да отиде натам.
Спускайки се още по-надолу, се натъкнаха на много малко ручейче, което се процеждаше през една стена. Гоблините набързо бяха спретнали примитивен водопровод, така че пътят нататък се съпровождаше от звука на течаща вода. И навсякъде имаше гоблини, които правеха съдинки. Ваймс беше подготвен за това, но се оказа зле подготвен. Беше очаквал нещо като джуджешките работилници в Юбервалд — шумни, оживени, кипящи от целеустремена дейност. Това обаче не беше гоблинският подход. По всичко изглеждаше, че ако някой гоблин иска да си направи съдинка, трябва само да си намери местенце, където да приклекне, да порови из джобовете си за каквото и да се намира там и да се залови за работа толкова бавно, че трудно се забелязваше, че изобщо върши нещо. На Ваймс на няколко пъти му се стори, че чува тропане на камък в камък, някакво чегъртаме или нещо като рязане, но понечеше ли да се доближи до някой приклекнал гоблин, въпросният вежливо го загърбваше и криеше ръце като дете, което се мъчи да опази тайна. Колко сополи, замисли се Ваймс, колко изрезки от нокти, колко ушна кал може да събере един гоблин за година? Съдинката с годишния урожай сополи нещо като дамска кутийка за енфие ли представлява или по-скоро е шльокава кофа?
И защо не, така де, защо не събират зъби? Дори хората отдават значение на паднали зъбчета, а като става въпрос, има и такива, особено магьосниците, които много държат ноктите от краката им да бъдат бракувани. Ваймс се усмихна на себе си. Може би гоблините не бяха чак толкова малоумни — само малко по-малоумни от хората, което, като се замисли човек, изискваше известни усилия.
В този момент, докато минаваха покрай един седнал по турски гоблин, той се понадигна на една страна и измъкна… светлина. Ваймс беше виждал какви ли не бижута — всевъзможни пръстени, брошки, огърлици и тиари, които се бяха роили през вековете, за да се изсипят право в скута на лейди Сибил, макар че напоследък повечето от тях бяха озаптени в трезор. От това все го напушваше смях.
Колкото и искрящи да бяха бижутата на Сибил обаче, той можеше да се закълне, че никое от тях няма да успее да изпълни въздуха със светлина така, както малката съдинка го изпълни, когато нейният създател я вдигна пред очите си за критична оценка. Гоблинът я обърна насам-натам, оглеждайки я като човек, обмислящ да купи кон от някой на име Честния Хари. При движението й проблясваха бели и жълти сияния, озарявайки мръсната пещера с онова, което Ваймс можеше да определи единствено като ехо на светлината. Небивал зяпаше като хлапе, видяло за пръв път заря. Гоблинът обаче явно се намръщи на творението си и го метна пренебрежително през рамото си, а то се разби в стената.