— Защо го направи? — извика Ваймс толкова силно, че гоблинът потрепери и се сви, сякаш очакваше да бъде ударен.
— Лоша съдина! Лоша работа! За срам! Следващ път по-добра направи! Почва веднага! — Той хвърли още един ужасен поглед на Ваймс и избяга в мрака на пещерата.
— Той я строши! Наистина я строши! — цъклеше се Небивал във Ваймс. — Едва я погледна и я строши! А беше чудна! Това е престъпно! Не може ей така да се унищожава нещо толкова прекрасно, нали?
Ваймс сложи ръка на рамото му.
— Мисля, че може, ако току-що си го направил и смяташ, че си можел и по-добре. В края на краищата даже най-великите майстори понякога правят грешки, нали така?
— Грешка ли ви се стори? — Небивал се спусна към мястото, където останките от стъкленичката се бяха пръснали по земята, и събра в шепа блещукащите парченца. — Той нали ги изхвърли, сър?
Ваймс отвори уста да отвърне, но от шепата на Небивал се разнесе слаб звук. През пръстите му се сипеше прах като пясъците на времето. Небивал се усмихна смутено на Ваймс и смънка:
— Може пък все пак да е било малко калпаво, сър!
Ваймс приклекна и прокара пръсти през купчинката прах. Беше си най-обикновена скална прах, с толкова цвят или искрица, колкото има в крайпътно камъче. Нямаше и следа от живата дъга, която току-що бяха видели. В отсрещния край на пещерата обаче друг гоблин се опитваше да изглежда невидим, докато се пипкаше най-вероятно над друга съдинка. Ваймс внимателно го приближи, понеже той държеше съдинката си така, сякаш бе готов да се защитава с нея.
Непринудено, за да покаже, че не му мисли злото, Ваймс сплете ръце зад гърба си и подхвана с интонацията, заучена от жена си:
— Еха! Тази съдинка ми изглежда много хубава. Я кажи, как се прави това, приятелю? Би ли ми обяснил?
Гоблинът сведе очи към творението в ръцете или в лапите си, ако предпочитате да сте гадни и сигурно малко по-точни, и каза:
— Ами прави се съдинка. — Той вдигна недовършеното си творение.
Ваймс не разбираше много от камъни, които не бяха част от зидарията, но този изглеждаше леко жълт и лъскав.
— Да — кимна той, — виждам, но как всъщност се прави?
Творецът отново потърси прояснение от вселената, въртейки очи нагоре-надолу и всъщност навсякъде, където не стоеше Ваймс. Накрая просветлението го озари:
— Ами прави се съдинка.
Ваймс кимна тежко.
— Благодаря, че сподели тайните на своя успех — рече и се обърна към Небивал: — Хайде, да продължаваме.
Както изглежда, гоблинската пещера (или дупка, или бърлога, в зависимост от това какъв ефект искате да й придадете) не беше съвсем онова пъкло, което може би си представя човек. Тя всъщност си беше просто една… ами дупка, спарена от дима на безбройните малки огнища, от които явно се нуждаеха гоблините, наред със съответните купчинки изгнили подпалки, както и прилежащите им бунища.
Докато минаваха край тях, стари и млади гоблини ги наблюдаваха неотклонно, сякаш очакваха да им устроят някакво представление. Не липсваха и невръстни гоблинчета. Ваймс трябваше да признае, че в сравнение с останалите словесни видове гоблинските бебета бяха отвратително грозни, просто умалени копия на своите родители, които по начало не бяха картинка за гледане, нито даже карикатура. Ваймс си каза, че не е тяхна вината, дето някой некадърен бог е насъбрал куп захвърлени остатъци и е решил, че светът има нужда от същество, наподобяващо кръстоска между вълк и маймуна, като на всичкото отгоре им е наложил онова, което със сигурност беше една от най-нелепите религиозни догми, дори по критериите на божествения идиотизъм. Те изглеждаха като изчадия, а без намесата на Призоваващия мрак и звучаха като такива. Ако орехите можеха да пищят, докато ги трошаха, хората щяха да казват: „Това не ти ли напомня за гоблин?". Пък и на зевзешкия бог явно не му беше стигнало всичко това, та им беше дал най-лошия дар — самосъзнанието, което им внушаваше толкова силна убеденост, че са неспасяем ходещ боклук, че не можеха да намерят сили дори да изтъркат прага, образно казано.
— Ох, да му се не знае! Стъпвам върху нещо… в нещо — оплака се Небивал. — Явно виждате доста по-добре от мен тук долу, сър.
— Водя здравословен живот, момко, ям моркови и тем подобни.
— Джеферсън може би е тук някъде. Ама съм сигурен, че има разни проходи, които сме пропуснали.
— Знам, че не е тук, малкия, само не ме питай откъде го знам, понеже ще трябва да те излъжа. Просто вървя наслуки, за да си събера мислите. Това е стар ченгелъшки номер.