— Да, сър, като е наслуки, дано е наслука!
Ваймс се усмихна в тъмното.
— Добре речено, момко. Малко хумор не вреди на ченге. Все повтарям, че денят не е пълен без някоя шегичка… — Той млъкна, понеже нещо издрънча по шлема му. — Май стигнахме железния рудник на Джеферсън, момчето ми. Току-що открих газена лампа. Определено не мернах такава по-горе. — Той затършува из джоба си и скоро лумна клечка кибрит. Е, каза си Ваймс, не е кой знае какъв рудник, ама бас държа, че е по на сметка, отколкото да цакаш на джуджетата.
— Не виждам никакъв изход — обади се Небивал. — Сигурно изнася рудата през главния вход.
— Не мисля, че гоблините са толкова глупави, та да живеят в пещерен кошер само с един вход. Най-вероятно има някакъв, дето хич не си личи отвън. Ето, тук се вижда, че някой е влачил товари по камъните… — Ваймс млъкна. В каверната имаше още някой. Е, благодаря ти, господин Мрак, каза си той. Предполагам, че е в реда на нещата да попитам кой е?
— Сър, тук май не само се добива руда. Вижте това — възкликна Небивал зад гърба му. Държеше в ръце някакви книжки, детски книжки, съдейки по вида им. Бяха мърляви — това все пак беше обиталище на гоблини, — но Ваймс отвори едната на първа страница и не се учуди, като видя невъзможно голяма червена ябълка, донякъде почерняла под напора на множество мръсни ръчици.[19] Глас в сумрака, женски глас, се обади:
— Не всички въпроси получават отговор, командире, но за щастие някои отговори се поставят под въпрос. Опитвам се да уча гоблинските деца. Разбира се, наложи се да донеса ябълка на малките, за да видят какво е — додаде жената в сенките. — Единици знаеха какво е това и определено не знаеха как се нарича. Тролският език е невероятно сложен в сравнение с това, с което разполагат тези клети дяволчета. Добър ден и на вас, господин Левак. Нали няма да се скриете от истината във вашия дранголник?
Още като чу гласа, Ваймс подскочи на място и сега стоеше зяпнал с отворена уста.
— Вие? Вие не сте ли, ъ-ъ…
— Дамата с àкото, да, командир Ваймс. Не е за вярване какви работи помнят хората, нали?
— Е, трябва да признаете, че това… как да го кажа… някак се набива в главата, госпожице Педагогия О’Майна.
— Поздравления, командире, като се има предвид, че сме се срещали само веднъж!
В този момент Ваймс забеляза, че с нея имаше гоблин. Всъщност, съдейки по размера му, гоблинче, но по-същественото в случая беше, че го гледаше право в очите с жив и любопитен поглед, доста нетипичен за гоблините, които беше виждал досега, ако не се брои клетият Смръдльо. Небивал, от друга страна, се мъчеше неистово да не срещне очите на госпожица О’Майна, както забеляза Ваймс. Той й се усмихна:
— Мадам, по груби сметки виждам името ви поне веднъж дневно. Знаете ли какво ми каза малкият, като го слагах вчера да спи? Каза ми: „Тате, знаеш ли защо àкото на кравите е толкова грамадно и пльокаво, а на конете е едно такова кръгличко и мекичко и мирише на трева? Чудна работа, а? Ами те нали и кравите, и конете пасат трева и са почти еднакво големи, пък правят два различни вида àко, нали, тате? Ама дамата с àкото казва, че е така, понеже кравите били пре-пре-живни и затова повече си дъвчат храната, а пък щото конете не били пре-пре-живни, не дъвчат чак толкова много и àкото им си е съвсем като трева и не смърди толкова."
Ваймс видя, че жената се усмихва, и продължи:
— Очаквам утре да попита майка си дали може някой ден да дъвче много дълго обяда си, а на другия не чак толкова, за да види дали ще мирише различно. Какво мислите за това, мадам?
Госпожица О’Майна се разсмя. Имаше много приятен смях.
— Е, командире, изглежда синът ви съчетава вашето аналитично мислене с вроденото Рамкиново влечение към експерименти. Сигурно сте много горд, а? Определено се надявам да е така.
— И още как, мадам. — Детето, застанало в сянката на госпожица О’Майна, също се усмихваше. Ваймс за пръв път виждаше гоблин да се усмихва. Но преди да успее да каже нещо, госпожица О’Майна измери Небивал с неодобрителен поглед и продължи:
— Жалко само, че не ви заварвам в по-добра компания, командире. Чудя се дали не знаете къде е приятелят ми Джетро, околийски Левак?
Дори под мъждивия газов светлик си пролича, че Небивал кипи от ярост. Ако обаче си се научил да четеш хората — а Ваймс беше безжалостен читател — ставаше ясно, че яростта му е подсолена със срам и ужас. Ваймс погледна надолу към малката масичка, на която имаше разни инструменти и още няколко шарени книжки. Улицата го беше научила, че има моменти, когато е най-добре да оставиш някой вбесен човек наистина да излезе от кожата си, така че той взе една книжка, сякаш изобщо не беше чул ужасната минитирада, и възкликна: