— О, „Къде е моята крава?"! Сами я обожава. На гоблините ли я преподавате, госпожице?
Все така впила очи в кипналия Небивал, госпожица О’Майна отвърна:
— Да, ако изобщо може да се нарече преподаване. Трудна работа е. Между другото, формално погледнато, съм госпожа О’Майна. Съпругът ми загина в клачианската война. Върнах се към „госпожица", понеже… е по-авторско, пък и не е като да имах доста време да свикна с „госпожа".
— Моите съболезнования, мадам. Ако знаех, нямаше да се държа толкова непукистки.
Госпожица О’Майна му хвърли горчива усмивка.
— Не се притеснявайте, непукизмът понякога върши работа.
— Не-пук-измът? Измътва се, без да пука?
— Сълзици на гъбка е най-добрата ми ученичка. Ти си чудесно дете, нали, Сълзици на гъбка?
— Чудесно е нещо хубаво — каза гоблинското момиченце, сякаш пробваше на вкус всяка дума. — Нежно е нещо хубаво, гъбка е нещо хубаво. Сълзиците са меки. Аз съм Сълзици на гъбка, така е речено.
Тази малка реч беше страшно особена. Момиченцето говореше така, сякаш сваляше думите от полица и грижливо ги връщаше обратно по местата им, след като бъдат произнесени. Звучеше много достолепно, а идваше от странно, изпито бледо личице. В известен смисъл Сълзици на гъбка изглеждаше, ако не точно хубава, то приятна, в нещо като парцаливо сари и Ваймс се запита на колко ли години е. Тринадесет? А може би четиринадесет? Той се зачуди дали и останалите гоблини няма да изглеждат толкова спретнати, ако им попаднат някакви читави дрехи и направят нещо относно кошмарните си коси. Тази на момиченцето беше дълга, сплетена на плитка и чисто бяла. Колкото и да е странно в това място, приличаше на фигурка от крехък порцелан.
Без да знае какво да каже, той все пак го каза:
— Приятно ми е да се запознаем, Сълзици на гъбка.
И протегна ръка. Гоблинчето я погледна, после изви очи към лицето му, а накрая към госпожица О’Майна.
— Те не се ръкуват, командире — обясни тя. — За народ, който изглежда толкова прост, са поразително сложни. Явно някакво провидение ви е довело тук тъкмо навреме да разкриете убийството на Приятния контраст, която беше отлична ученичка. Дойдох веднага, щом научих, но гоблините са свикнали с незаслужена и ненадейна смърт. Ще ви изпратя до изхода, а после имам урок.
Ваймс дръпна Небивал, за да върви в крачка, и тръгнаха след госпожица О’Майна и нейната повереница към повърхността и благословения свеж въздух. Той се зачуди какво ли е станало с трупа.
Какво всъщност правят с покойниците си? Погребват ли ги, ядат ли ги или просто ги изхвърлят на бунището? Или пък просто той разсъждаваше грешно — мисъл, която от известно време насам тропаше по мозъка му. Без да мисли, той запита:
— На какво още ги учите, госпожице О’Майна? Да бъдат по-добри граждани?
Шамарът го уцели по брадичката, може би защото дори в гнева си госпожица О’Майна съзнаваше, че железният шлем е все още на главата му. Биваше си го обаче. С крайчеца на размътения си поглед Ваймс долови, че Небивал отстъпва назад. Момчето поне имаше някакъв разум.
— Това беше безподобен идиотизъм, командир Ваймс! Не, не ги уча да бъдат имитация на хора. Уча ги да бъдат гоблини, умни гоблини! Знаете ли, че имат само пет думи за цветовете? Дори троловете имат около шейсет, че и много повече, ако попаднат на продавач на боички! Това значи ли, че гоблините са тъпи? Не, те имат огромна съвкупност от думи, каквито дори на поетите не идват наум, за неща като начина, по който цветовете се менят и преплитат, за преливането на един нюанс в друг. Те имат отделни думи за най-сложните и съкровени чувства. Знам около двеста такива, струва ми се, и съм сигурна, че има още много! Онова, което може да ви се струва като сумтене, ръмжене или пръхтене, всъщност носи огромна информация! Те са като айсберг, командире — сърцевината, която не можете да зърнете или да разберете. Аз уча Сълзици на гъбка и някои от другарчетата й на нашия език, за да могат да говорят с хора като вас, които си въобразяват, че гоблините са малоумни. И знаете ли какво, командире? Времето не стига! Изтребват ги! Не се води така, разбира се, но в крайна сметка си е изтребление, понеже те, видите ли, са просто малоумна напаст. Защо не попитате господин Левак какво се случи с останалите гоблини преди три години, а, командир Ваймс? — С тези думи госпожица О’Майна се врътна на пети и изчезна в мрака на пещерата с припкащата подире й Сълзици на гъбка, оставяйки Ваймс да се бъхти сам през последните няколкостотин метра до прекрасната слънчева светлина.