— Съдини, сър! Единствено Съдини!
— Е, господин Съдини — обобщи Ваймс, според мен всички мъже са еднакви, като се изключат панталоните.
Изражението на домоуправителя стана абсолютно дървено.
— Сигурно е така, сър, но аз съм и винаги ще бъда Съдини, командире. Добре дошъл, Ваша светост — домоуправителят се обърна, — и добре дошла, лейди Сибил. Вече седем-осем години минаха, откакто някой от семейството е идвал да отседне тук. Да се надяваме ли на още посещения? И бих ли могъл, ако позволите, да ви представя жена си, госпожа Съдини, домакинката, която, предполагам, не познавате отпреди?
Ваймс не се сдържа и преведе наум тази малка тирада като: „Яд ме е, че ме прескочихте, за да се здрависате с градинаря…", което в интерес на истината не беше нарочно. Ваймс се беше ръкувал с градинаря от чиста проба непреодолим ужас. Преводът продължи: „И сега ме е страх, че може и да не я караме толкова сгодно в бъдеще".
— Я чакай малко — обади се Ваймс. — И жена ми е Светлост, да знаеш, а това си е повечко от лейди. Сиби… Нейна светлост ме накара да разгледам йерархията на благородническите титли.
Лейди Сибил познаваше съпруга си така, както хората, живеещи в съседство с вулкан, свикват да разпознават своенравието му. Важното беше да се избегне избликът.
— Сам, цялата прислуга и в двете ни имения още от малка ме нарича лейди Сибил, така че съм свикнала с това обръщение, поне в среда, която приемам за приятелска. Знаеш това! — И всеки си е чешит посвоему, Сам, додаде тя наум, еле пък ти.
Докато това понапудрено назидание още се носеше из въздуха, лейди Сибил се ръкува с домакинката, а после се обърна към сина си:
— Време е да си лягаш, Сами, веднага след вечеря. И без спорове.
Ваймс се огледа, когато малката процесия влезе във вестибюла, който по своя замисъл и цел очевидно представляваше оръжейна. Поне в очите на всеки полицай неизменно беше оръжейна, макар че за Рамкинови, окичили мечове, алебарди, саби, боздугани, пики и щитове на всяка стена, сбирката сигурно не беше нещо повече от скромна историческа декорация. Насред всичко това се кипреше огромният герб на Рамкин. Ваймс вече знаеше какво гласи мотото: „Пазим си нашето". Можеше да се приеме за… намек.
Не след дълго лейди Сибил енергично се отправи към огромното перално и гладачно помещение с Чистофайна — бавачката, която Ваймс беше настоял да наемат след раждането на Сами. Според него и жена му тя се имаше с Уиликинс, макар че какво точно се разбира под това „имане", си оставаше загадка.
Двете жени се впуснаха в изконното женско занимание да вадят дрешки от разни места и да ги слагат в други. Процедурата можеше да се проточи доста и включваше церемонията по вдигане на някои неща под светлината и отронване на тъжна въздишчица.
При липса на друго занимание Ваймс излезе обратно на величайшото стълбище и запали цигара. Сибил беше желязна относно пушенето вкъщи. Глас зад него се обади:
— Няма нужда да правите това, сър. Резиденцията разполага с доста добра пушалня, оборудвана с механизиран отдушник за отвеждане на дима, което е много шик, дума да няма, не се срещат често такива. — Ваймс остави на Уиликинс да го води.
Пушалнята наистина си я биваше, призна Ваймс, макар че личният му опит с такива, честно казано, беше ограничен. Освен всичко, имаше голяма билярдна маса, а под пода — изба с повече алкохол, отколкото никой бивш алкохолик не би трябвало да зърва.
— Уведомени са, че не пия, нали, Уиликинс?
— О, да, сър. Съдини обясни, че в резиденцията по принцип се счита за редно… думите му май бяха: „избата да се поддържа в пълна готовност за посетители".
— Е, струва ми се, че е грехота да пропуснем подобна възможност, Уиликинс, така че заповядай, сипи си!
Уиликинс видимо отстъпи.
— О, не, сър, не бих могъл.
— Защо бе, човече?
— Просто не е редно, сър. Ще стана за резил пред Лигата на благородните благороднически служители, ако проявя такава наглост да пийна с шефа си. Всяка жаба да си знае гьола, сър.
Ваймс се засегна до дъното на неустойчиво егалитарната си душа.[4]
— Знам ти гьола, Уиликинс, и той е същият като моя. Никой не излиза сух от водата.
— Вижте, сър — примоли се Уиликинс, — просто в някои случаи трябва да спазваме определени правила. В този случай няма да пия с вас, понеже нито е Прасоколеда, нито се е родил наследник, както си е по правилата. Наместо това обаче ще прегърна приемливата алтернатива да ви изчакам да си легнете и да изпия половината бутилка.
Е, каза си Ваймс, всички си имаме своите забавни малки чудатости, макар че някои от тези на Уиликинс няма да ти се видят чак толкова забавни, ако ти се ядоса в някоя тъмна уличка. Поободри се обаче, като видя Уиликинс да тършува из добре заредения шкаф за коктейли, щателно подбирайки съставки, които да сложи в стъкления шейкър.[5]
4
Това, егалитаризмът, хич не беше лесна работа. За Ваймс всички хора бяха равни, но сержант очевидно не беше равнозначно на капитан, а капитан не беше равносилно на командир, а колкото до ефрейтор Ноби Нобс…, е, ефрейтор Ноби Нобс нямаше равен.