Местните политици, чиито интереси обслужвал Мънк Ийстмън, винаги публично отричали съществуването на такива банди или разяснявали, че става дума просто за клубове за развлечение. Недискретната битка на „Ривингтън стрийт“ ги обезпокоила. Призовали и двамата главатари, за да им внушат необходимостта от сключване на примирие. Кели (който отлично знаел, че политиците вършат по-добра работа от всички револвери „Колт“, когато трябва да се осуети полицейска акция) веднага изразил съгласие; с високомерието на едрото си грубо тяло Ийстмън жадувал обаче за още схватки и още гърмежи. Отначало се опънал и се наложило да го заплашат със затвор. Накрая двамата прочути злодеи седнали да се спогодят в един бар; всеки бил захапал пура, дясната му ръка почивала върху револвера, а зорко бдящият рояк стрелци кръжали наоколо. В крайна сметка стигнали до едно много американско решение — да разрешат спора с боксов мач. Кели бил много ловък боксьор. Двубоят станал в един склад и бил наистина изумителен. Наблюдавали го сто и четирийсет зрители — сред тях бандити с килнати бомбета и жени с изящни величествени прически. Мачът продължил два часа и завършил с пълно изтощение на участниците. Само след седмица отново се разнесъл пукот на оръжие. Мънк бил задържан за незнайно кой път. Защитниците на реда с облекчение се забавлявали с ареста му; съдията му предрекъл десет години затвор — и се оказал напълно прав.
Когато все още слисаният Мънк излязъл от Синг Синг, хиляда и двестате бандити, които някога бил предвождал, вече се били разпръснали. Не съумял да ги събере отново и се примирил да действа сам. На 8 септември 1917 година бил задържан за нарушаване на обществения ред. На 9-и решил да вземе участие в друго нарушение и се записал в един пехотен полк.
Известни са ни различни подробности от бойните му действия. Знаем, че бурно се противопоставял на взимането на пленници и веднъж осуетил тази жалка практика само с един удар на приклада. Знаем, че друг път успял да избяга от лазарета, за да се върне в окопите. Знаем, че се отличил в сраженията при Монфокон. Знаем, че впоследствие разправял как в много танцувални салони в Бауъри ставало по-напечено, отколкото в оная европейска война.
На 25 декември 1920 година трупът на Мънк Ийстмън осъмнал на една от централните улици на Ню Йорк. Бил прострелян пет пъти. В блажено неведение за смъртта едно съвсем обикновено коте се навъртало край него с известно изумление.
Безкористният убиец Бил Хариган
Образът на земите на Аризона преди всеки друг образ, образът на земите на Аризона и на Ню Мексико, земи, прочули се с недрата си от злато и сребро, изумителни и фантастични земи, земи на монументални планински плата и пастелни цветове, земи с бялото сияние на скелет, оголен от птиците. И в тези земи — един друг образ, образът на Били Убиеца, ездач, сраснал се с коня си, на младеж със страшните револверни изстрели, които огласят равнината, този, който изпраща невидими куршуми, убиващи от разстояние сякаш по чудо.
Пустинята — суха и искряща, прорязана в дълбините си от метални жили. И това почти дете, което, умирайки на двайсет и една години, отговаряше пред правосъдието на хората за двайсет и едно убийства, „без да се броят мексиканците“.
Мъжът, който за ужас и слава щеше по-късно да стане Били Убиеца, се родил към 1859 година в един от подземните бордеи на Ню Йорк. Казват, че се пръкнал от уморената утроба на някаква ирландка, но израсна сред негри. В тоя хаос от смрад и кал той се ползваше от привилегиите, които дават луничките и червеникавите коси. Гордееше се, че е бял, беше мършав, свиреп, циничен. Още дванайсетгодишен стана член на бандата Swamp Angels (Ангелите от блатата), божества, подвизаващи се сред клоаките. Те се появяваха от този зловонен лабиринт в мъгливите нощи, когато миришеше на изгоряло, проследяваха някой немски моряк, замеряха го с камък, поваляха го, ограбваха го до голо, а после се връщаха отново в другата помия. Работеха под заповедите на негър с побелели коси на име Гас Хаузер Джонас, известен освен това и като отровител на коне.