Кира Коцуке но Суке, позорната причина за тези прояви на вярност, не се виждал никъде. Нападателите го търсили из всички кътчета на този разтърсен от битката замък; вече почнали да губят надежда, че ще го намерят, когато съветникът забелязал, че завивките на леглото му все още са топли. Подновили търсенето и скоро открили тесен прозорец, скрит зад бронзово огледало. Долу, в един мъничък мрачен вътрешен двор, стоял и гледал към тях мъж, облечен в бяло, с треперещ меч в десницата. Когато се спуснали при него, той се предал без борба. Челото му било прорязано от белег — стара рисунка от стоманеното острие на Такуми но Ками.
Тогава оплисканите с кръв васали паднали в нозете на презрения благородник и му казали, че са служители на господаря на кулата Ако, за чиято съдба и гибел бил виновен той, и го помолили да се самоубие, както подобава на един самурай.
Напразно предлагали това доблестно дело на робския му дух. Той останал недостъпен за честта; призори се наложило да го заколят.
Когато жаждата им за мъст вече била удовлетворена (ала без гняв, без вълнение и без жал), васалите се отправили към храма, където се съхранявали останките на повелителя им.
Ето ги — в един котел те носят невероятната глава на Кира Коцуке но Суке и се редуват да я пазят. Прекосяват поля и провинции под откровената светлина на деня. Хората ги благославят и плачат. Принцът на Сендай им предлага гостоприемството си, ала те отвръщат, че техният господар ги чака вече близо две години. Най-сетне пристигат в тъмната гробница и оставят в дар главата на врага.
Върховният съд издава окончателната присъда. Съвсем според очакванията тя им предоставя привилегията да се самоубият. Всички се подчиняват, някои с ревностно спокойствие, и сега почиват до своя повелител. Млади и стари идват да се молят в гробницата на тези тъй верни мъже.
Сред поклонниците, които прииждат към гробницата, има и един изморен, покрит с прах младеж, който навярно е дошъл отдалеч. Той се просва пред паметника на съветника Оиши Кураносуке и изрича на глас: „Видях те легнал край вратата на един бардак в Киото и не разбрах, че замисляш отмъщение за господаря си; помислих, че си неверен войник, и те заплюх в лицето. Дошъл съм да ти предложа удовлетворение“. Изрекъл това и извършил харакири.
Свещенослужителят на храма се трогнал от неговата доблест и го погребал там, където почивали и васалите.
Това е краят на историята на четирийсет и седемте верни мъже — само дето тя всъщност няма край, защото ние, другите, които може би не сме верни, но никога не ще загубим надеждата един ден да бъдем такива, все така ще ги почитаме с нашите думи.
Хаким от Мерв, бояджията с маска
На Анхелика Окампо
Ако не греша, първоизточниците на сведения за Ал-Муканна, Забуления пророк (или по-точно Пророка с маска) от Хорасан, се свеждат до четири: а) краткото изложение на „История на халифите“, запазено от Балазури; б) „Учебник на гиганта, или Книга на точността и прегледа“ от официалния летописец на Абасидите Ибн Аби Тахир Тарфур; в) древния арабски ръкопис, озаглавен „Унищожението на Розата“, където се отхвърлят отвратителните еретически твърдения, поместени в „Тъмната Роза“ или „Тайната Роза“, каноническата книга на Забуления пророк, и г) няколко монети без всякакво изображение, намерени от инженер Андрусов при прокарването на Транскаспийската железница. Монетите били предадени на Техеранския нумизматичен кабинет; върху тях са гравирани персийски двустишия, които резюмират или коригират някои пасажи от „Унищожението“. Оригиналът на „Розата“ е изгубен, тъй като ръкописът, намерен през 1899 година и публикуван доста безотговорно от Morgenlandisches Archiv29, е бил обявен за неавтентичен от Хорн, а сетне и от сър Пърси Сайкс.
На Запад този Пророк е станал известен благодарение на една многословна поема на Мур, изпълнена с неговите копнежи и въздишки на ирландски конспиратор.
Хаким, когото хората от онова време и в онези земи по-късно нарекоха Забуления, е роден в Туркестан през 120 година от хиджра, или 736 година от Христа. Видял е бял свят в старинния Мерв, чиито градини, лозя и ливади гледат тъжно към пустинята. По пладне тук е светло и ослепително, стига облаците прах, които задушават хората и оставят белезникав слой върху черните гроздове, да не забулват слънцето.