Не го изслушаха, пронизаха го с копия.
Мъжът от розовата кръчма
На Енрике Аморим
И така, значи сте дошли да ме питате за покойния Франсиско Реал. Ами да, познавах го; макар че неговият район не беше тук, той шареше повечко из Северния квартал, ей там край езерото Гуадалупе и в Ла Батерия. Не съм го срещал повече от три пъти, и то в една и съща нощ, ама такава нощ, дето не ще забравя, защото в колибата ми пристигна Луханера, за да спи с мен, а Росендо Хуарес напусна завинаги Арожо. Вие няма откъде да знаете това име, ама Росендо Хуарес, дето му викаха Побойника, беше от ония, на които им се слушаше думата в Санта Рита. Тоя момък боравеше добре с камата; беше от хората на дон Николас Паредес, който пък служеше на Морел. Обикновено идваше в бардака много издокаран, с черни дрехи и с пръстени от сребро; уважаваха го мъжете и кучетата, а също и курвите; всички знаеха, че на сметката му се водят две убийства; върху мазния си перчем носеше висока шапка с тясна периферия; беше, както се казва, глезеник на съдбата, няма що. Ние, ергенашите от предградието, подражавахме на Росендо във всичко, та даже храчехме като него. И все пак в една-единствена нощ се разбра колко пари струва тоя човек.
Може и да не вярвате, но тая толкова особена нощ започна с един лъскав файтон с червени колела, претъпкан с хора, който се носеше, друсайки се, по ония наши неравни улици от засъхнала кал между тухларните и ямите, от които се вади глина; две негърчета не спираха да дрънкат на китара с все сила, а оня на капрата удряше с камшика кучетата, дето се пречкаха на врания кон; посред всички седеше един загърнат с пончо и мълчалив. Беше Говедаря, прославен навред; идваше човекът да се бие и да убива. Нощта беше свежа, същински рай; двама от пътниците седяха на свития гюрук, сякаш се движеха не из нашата пустош, а по корсото. Туй беше първата случка от толкоз много, дето се случиха, ама чак по-късно го разбрахме. Ергенашите се бяхме събрали отрано в кръчмата на Хулия, то всъщност си беше една ламаринена барака по пътя между Гауна и река Малдонадо. Една от ония кръчми, дето отдалеч си личат поради светлината, пръскана наоколо от безсрамния фенер, пък и заради шумотевицата. Хулия, макар и индианка, си беше страшно съвестна и работлива, тъй че не липсваха музиканти, добра пиячка, а и моми, издръжливи на танци. Обаче Луханера, момата на Росендо де, ги удряше в земята всичките. Тя умря, господине, и ще ви кажа, че от години вече не се сещам за нея, ама трябваше човек да я види с очите си тогава, в ония времена. А видеше ли я човек, сън не го хващаше.
Ракията, милонгата30, жените, някоя снизходителна ругатня от устата на Росендо, сетне той ще ме потупа по рамото, а на мен ми се ще да вярвам, че това е от приятелство, с една дума, бях на върха на щастието. Беше ми се паднала една много отзивчива компаньонка в танца, тя отгатваше накъде ще я поведа. Тангото правеше с нас каквото си ще, подкарваше ни, разделяше ни, водеше ни и пак ни събираше. Хората си се веселяха, беше хубаво като насън, когато изведнъж ми се стори, че музиката засвири по-силно, а то било, защото се смеси с дрънкането на китаристите от файтона, който приближаваше. Сетне вятърът, донесъл тая музика, изви нанякъде, та аз отново се отдадох на тялото си и на тялото на момичето и се заслушах в онова, което се говореше в салона. След малко някой властно почука на вратата и прогърмя глас. Настана пълна тишина; мощен удар с рамо по вратата и оня се намери вътре. Мъжът приличаше на гласа си.
Ние още не знаехме, че това е Франсиско Реал, ама видяхме, че е висок як мъжага, облечен целият в черно, а през рамото си бе преметнал лек вълнен жълтеникав шал. Спомням си, че лицето му беше скулесто, като на индианец.
Когато се отвори, вратата ме блъсна. Какъвто съм си вятърничав, хвърлих се върху мъжа и докато бърках с дясната ръка, за да измъкна острия нож, който носех в жилетката под лявата мишница, го цапардосах по муцуната с лявата ръка. Не ми остана много време да се перча. За да не политне, оня разтвори ръце и после ме запрати на една страна, сякаш му пречех. Остави ме зад себе си приклекнал, все още пъхнал ръка под сакото и стиснал ненужния нож. А пък той си караше напред, сякаш нищо не бе се случило. Вървеше, по-висок от всички, като ги разбутваше встрани и все едно че не виждаше. Ония, дето бяха най-напред — макаронаджии, чиста проба зяпачи, — бързаха да се отдръпнат, разтваряха се като ветрило, за да му сторят път. А в следващия куп от хора вече го чакаше Англичанина и още преди да усети на рамото си ръката на чуждоземеца, удари го с плоската страна на ножа, ама така, че го приспа. Заслужаваше си човек да види тоя удар и как всички се нахвърлиха върху натрапника. Салонът на заведението беше доста дълъг и като го подбраха, прекараха го от единия до другия му край; блъскат, освиркват, оплюват го — същински Христос. В началото го биеха с юмруци, сетне, като видяха, че дори не се пази от ударите, почнаха да го блъскат с длан или да го пляскат с ресните на шаловете — ей така, за подигравка. Сякаш го пазеха, за да го довърши Росендо, който не беше се помръднал от мястото си; облегнат на стената в дъното на салона, той не отронваше дума. Пушеше нервно цигарата си, сякаш бе разбрал, че ще се случи онова, което по-късно всички видяхме. Изблъскаха Говедаря — окървавен, но наперен, сподирен от удари и насмешки, чак до Росендо. Освиркан, бъхтен, оплют, той заговори едва когато застана пред Росендо. Измери го с очи, избърса лицето си с ръкав и каза:
30
Бавен танц, появил се към 1870 г. в предградията на Буенос Айрес и Монтевидео. Много от елементите му са възприети по-късно от тангото — бел.прев.