Нужно било обаче събитията да са незабравими. Смъртта на един човек от меч или от бучиниш не стигала, за да рани въображението на людете до края на дните. Господ подредил събитията по най-прочувствен начин. Това е обяснението за Тайната вечеря, за словата на Иисус, предвещаващи предателството, за повтаряния знак, даван на един от учениците, за благословията на хляба и виното, за клетвите на Петър, за самотното бдение в Гетсиманската градина, за съня на дванайсетимата, за човешката молитва на Сина, за кървавата пот, за мечовете, за предателската целувка, за Пилат, който си измива ръцете, за бичуването и злия присмех, за трънения венец, багреницата и тръстиковия жезъл, за оцета, смесен с жлъчка, за Кръста, издигнат на един хълм, за обещанието на добрия разбойник, за земята, що се тресе, и за падащия мрак.
Божественото милосърдие, на което дължа толкова блага, ми позволи да разкрия истинската и тайна причина за името на сектата. В Кариот, където е възникнала по всяка вероятност, се е запазило едно тайно сборище, известно под прозвището «Трийсетте сребърника». Това било първото название на сектата, което ни дава ключа към загадката. В трагедията на Кръста (пиша тези слова с цялата дължима почит) имало волни и неволни участници, ала всички били нужни, всички били съдбовни. Неволно действали първосвещениците, дали сребърниците на предателя, неволно постъпила и тълпата, избрала Варава, неволно постъпил и прокураторът на Юдея, и римляните, които издигнали Кръста на Неговото мъченичество, забили гвоздеите и хвърлили жребий за одеждите му. Волните, съзнателни участници били само двамина — Спасителят и Юда. Последният захвърлил трийсетте сребърника — цената за избавлението на душите — и тозчас се обесил. По това време бил на трийсет и три години, досущ като Човешкия Син. Сектата почита еднакво и двамата и опрощава останалите.
Никой не е виновен; всеки е изпълнил, съзнателно или не, замисъла, начертан от Божествената премъдрост. Сега всички споделят Небесното царство.
Ръката ми се противи да напише и друга мерзост. Щом достигнат уречената възраст, посветените в сектата биват осмивани, бичувани и накрая разпъвани на един планински връх, за да последват примера на учителите си. Това престъпно погазване на Петата заповед трябва да бъде обуздавано с цялата строгост, която човешките и божествените закони винаги са изисквали. Нека проклятията на Небосвода, нека ненавистта на ангелите…“
Краят на ръкописа така и не е бил намерен.
Нощта на даровете
Чухме тази история в старата сладкарница „Орел“, на ъгъла на „Флорида“ и „Пиедад“437.
Обсъждахме проблема за познанието. Някой се позова на платоническата теза, че вече сме видели всички неща в един предишен свят, тъй че да узнаеш, значи да разпознаеш. Баща ми, струва ми се, повтори какво бил писал Бейкън — ако ученето е припомняне, то незнанието всъщност е забравяне. Друг от събеседниците, възрастен господин, навярно леко объркан от цялата тази метафизика, се престраши да вземе думата. Рече с бавна увереност:
— Все не успявам да проумея тази работа с Платоновите архетипове. Никой не помни първия път, когато е видял жълтия или черния цвят или пък е вкусил някой плод — навярно защото тогава е бил много малък и не е могъл да знае, че открива началото на дълга, дълга редица от повторения. Разбира се, има и такива първи преживявания, които никой не забравя. Бих могъл да ви разкажа колко добре помня и колко често си припомням една нощ — нощта на 30 април 74-та година.
Едно време летата бяха по-дълги, ала не зная защо сме се задържали чак до тази дата в имението на братовчедите ми Дорна, което се намираше само на няколко левги от Лобос. Тъкмо тогава Руфино, един от ратаите, ме посвети в селските обичаи. Скоро щях да навърша тринайсет години; той беше много по-голям от мен и имаше славата на човек с буен нрав. Беше много сръчен; когато се упражняваше в бой с насаждени пръчки вместо с ножове, винаги противникът му се оказваше с начернено лице. Един петък ми предложи да отидем вечерта на другия ден в града, за да се позабавляваме. Съгласих се, естествено, макар да не ми бе ясно за какво забавление говореше. Предупредих го, че не умея да танцувам; отвърна, че това се научавало лесно. Излязохме след вечеря, някъде към седем и половина. Руфино се беше пременил, сякаш отиваше на празник, и носеше на показ сребърна кама; тръгнах с него, ала не си взех моето нищо и никакво ножче, защото се боях, че може да ми се подиграват заради него. Скоро съгледахме в далечината първите къщи. Никога ли не сте били в Лобос? Все едно… провинциалните градчета са досущ едни и същи, приличат си дори и по това, че всяко се смята за различно. Същите пръстени улички, същите дупки, същите схлупени къщурки — край тях мъж на кон сякаш се чувства по-важен. На един ъгъл слязохме от седлата пред къща, боядисана в небесносиньо или розово, с надпис „Звездата“. На коневръза бяха вързани няколко коня с хубави сбруи. Предната врата бе полуоткрехната; видях през пролуката ивица светлина. В дъното на преддверието имаше дълга стая със странични дъсчени пейки, наредени край стената, а между тях — тъмни врати, които водеха кой знае къде. Едно жълтеникаво кутре с проскубана козина изскочи с лай и заподскача в краката ни. Имаше доста хора — пет-шест жени с пеньоари на цветя сновяха насам-натам, сред тях се открояваше една достопочтена госпожа, облечена в черно от глава до пети, явно бе стопанката на дома. Руфино я поздрави и рече:
437
Сладкарница „Орел“ (Конфитерия дел Агила) действително е съществувала и е била средище на интелектуалци и художници — бел.прев.