— Водя ви един нов приятел, ама още не го бива да язди.
— Ще се научи, не берете грижа — отвърна госпожата.
Изпитах срам. За да прикрия смущението си или за да им покажа, че още съм дете, седнах в крайчеца на една пейка и се заиграх с кучето. На кухненската маса горяха няколко лоени свещи, пъхнати в шишета; спомням си и мангалчето, оставено в ъгъла на стаята. На варосаната стена отсреща имаше изображение на Светата Дева на Милосърдието.
До мен долитаха разни шеги; някой се мъчеше да настрои китара, която явно му създаваше доста грижи. Само от плахост не отказах предложената ми хвойнова ракия, която изгори устата ми като въглен. Сред жените имаше една, която ми се видя по-различна от останалите. Викаха й Пленницата. Забелязах нещо индианско у нея, но беше красива като картина, с едни такива, тъжни очи. Плитката й стигаше чак до кръста. Руфино забеляза, че я гледам, и й рече:
— Я ни разкажи пак за индианското нападение, да си поосвежим паметта.
Момичето заговори, сякаш бе съвсем само; някак си почувствах, че не може да мисли за нищо друго, че това е единственото, което й се е случило през целия й живот. Ето каква бе историята, която разказа:
— Когато ме доведоха от Катамарка, бях съвсем малка. Какво ли можех да знам за индианските набези? В имението толкова се бояха от тях, че даже не ги споменаваха. Постепенно научих, сякаш бе тайна, че индианците могат да връхлетят като буреносен облак, да избият хората и да задигнат животните. Жените отвеждали във Вътрешните земи и какво ли не им правели. С всички сили се мъчех да не повярвам. Брат ми Лукас, когото по-късно пронизаха с копие, ме залъгваше с клетви, че това били все измислици, ала човек усеща кога нещо е вярно, дори само веднъж да го чуе. Правителството ги учи на пороци, раздава им алкохол и мате, за да мируват, но те имат много предвидливи магьосници, които ги напътстват. Стига вождът да им заповяда, нищо не им струва да опустошат укрепленията, които бездруго са разпръснати. Толкова мислех за тях, че вече почти ми се искаше да дойдат, и все се взирах натам, накъдето залязва слънцето. Не умея да пресмятам времето, но помня, че минаха лета и мразовити зими, и месеците за дамгосване на добитъка, и смъртта на сина на управителя — чак тогава ни нападнаха. Сякаш ги довя вятърът на пампата. Видях в един трап цъфнал магарешки бодил и сънувах индианците. Призори се случи. Животните го усетиха преди нас, християните, сякаш бе земетресение. Добитъкът бе неспокоен, а във въздуха се стрелкаха птици. Изтичахме да погледнем натам, накъдето винаги гледах.
— Кой ви извести? — запита някой.
Момичето, което сякаш се намираше много далеч, просто повтори последното изречение.
— Изтичахме да погледнем натам, накъдето винаги гледах. Като че ли цялата пустош бе тръгнала към нас. През пръчките на желязната ограда видяхме първо облаци прахоляк, преди да зърнем индианците. Идваха на грабеж. Надаваха бойни викове, като се пляскаха по устата с длан. В Санта Ирене имаше пушки, ала те послужиха само колкото да зашеметят за кратко нападателите и да ги разярят още повече.
Пленницата говореше като човек, който изрича молитва, научена наизуст; аз обаче чух отвън на улицата индианците от пустошта и виковете им. Някой силно блъсна вратата и те се озоваха вътре — сякаш нахлуха с коне в стаите на съня ми. Бяха пияни мъже от предградията. Сега, в спомените ми, изглеждат много високи. Водачът им сръга с лакът стоящия най-близо до вратата Руфино, който пребледня и се отмести. Госпожата се изправи и ни каза: