Върнах се в земята на урните и с голям труд намерих къщата на певеца. Влязох и си казах името. Вече бе нощ. Торкелсон, който лежеше на пода, ми рече да запаля голямата свещ в бронзовия свещник. Толкова бе остарял в лицето, та не можеше да не помисля, че сигурно и аз вече съм стар. Според обичая го запитах как е кралят им. Отвърна ми:
— Вече не се казва Гунлой. Сега носи друго име. Разкажи ми за странстванията ти.
Разправих му всичко поред, с много подробности, които тук пропускам. Още преди да свърша, той ме запита:
— Пя ли често из ония земи?
Въпросът му ме изненада.
— Отначало — рекох — пеех, за да си изкарвам хляба. Сетне един непонятен страх ме откъсна от песента и от арфата.
— Добре — кимна той. — Сега можеш да продължиш разказа си.
Изпълних нареждането му. После настъпи дълго мълчание.
— Какво ти даде първата жена, която си имал? — запита той.
— Всичко — отвърнах.
— И на мен животът даде всичко. Животът дава всичко на всички люде, но повечето не го знаят. Гласът ми е уморен и пръстите ми са слаби, но все пак слушай.
И той изрече думата «ундр», която означава «чудо».
Бях поразен от песента на умиращия мъж, но в тази песен и в акордите му долових собствените си мъки, робинята, която ми даде първата любов, мъжете, които бях убил, студените утрини, зората над водите, греблата. Грабнах арфата и запях, подемайки различна дума.
— Добре — рече той; трябваше да се приближа, за да го чуя. — Разбра ме.“
Утопия на един уморен човек
Няма два еднакви хълма, ала навсякъде по земята равнините са едни и същи. Движех се по някакъв път през равнината. Без особено любопитство се запитах дали се намирам в Оклахома или в Тексас, или в областта, която учените люде наричат „пампас“. Не виждах никаква ограда ни надясно, ни наляво. Повторих си бавно, както правех и друг път, следните редове от Емилио Орибе:
Пътят бе неравен. Заваля дъжд. На около двеста-триста метра напред видях светлините на някаква къща. Беше ниска, правоъгълна и заобиколена с дървета. Вратата ми отвори облечен в сиво мъж, който бе толкова висок, че почти ме хвана страх. Почувствах, че очаква някого. Вратата нямаше ключалка.
Влязохме в дълга стая, чиито стени бяха облицовани с дърво. От тавана висеше лампа, която хвърляше жълтеникава светлина. Масата ми се стори някак странна. На нея имаше воден часовник, първият, който изобщо някога съм виждал, като изключим изображенията по разни гравюри. Човекът ми посочи един от столовете.
Обърнах се към него на какви ли не езици, но не се разбрахме. Когато той заговори, беше на латински. Събрах далечните си спомени от студентските години и се подготвих за разговора.
— По облеклото — рече — виждам, че идваш от друг век. Разнообразието на езиците насърчи разнообразието на народите, а оттам и войните; и тъй, земята се завърна към латинския. Някои се боят, че пак ще се изроди във френски, лимузински или папиаменто445, но засега опасността не е непосредствена. Впрочем не ме интересува ни онова, което е било, ни онова, което ще бъде.
Не продумах, тъй че той продължи:
— Ако не ти е неприятно да гледаш как някой друг яде, искаш ли да ме придружиш?
Разбрах, че забелязва безпокойството ми, и се съгласих.
Прекосихме един коридор със странични врати, който ни изведе в малка кухня, където всичко бе от метал. Върнахме се с вечеря на поднос — блюда с царевица, чепка грозде, някакъв непознат за мен плод, който на вкус напомняше смокиня, и голяма кана с вода. Мисля, че нямаше хляб. Домакинът ми бе с остри черти и имаше нещо особено в очите. Няма да забравя това сурово и бледо лице, което никога не ще видя отново. Говореше, без да жестикулира.
445
Лимузински — почти отмрял диалект на селяните от централните и южните части на Франция; папиаменто — креолски език от северната част на Венесуела и Антилските острови — бел.прев.