Необходимостта да говоря на латински ми връзваше езика, но накрая все пак запитах:
— Не те ли учудва внезапната ми поява?
— Не — отвърна той, — такива посещения ни се случват от век на век. Не траят дълго; най-късно утре ще си бъдеш вкъщи.
Увереността в гласа му ми бе достатъчна. Стори ми се разумно да се представя:
— Аз съм Еудоро Асеведо. Роден съм през 1897 година в град Буенос Айрес. Навърших вече седемдесет години. Преподавам английска и американска литература и пиша фантастични разкази.
— Помня, че съм чел, без да се отегча, две фантастични истории — отвърна той. — „Пътешествията на капитан Лемюъл Гъливър“, които мнозина смятат за достоверни, и „Сума на теологията“ на Тома от Аквино. Но нека не говорим за факти. Никой вече не го е грижа за фактите. Те са само отправни точки за измислиците и разсъжденията. В училищата усвояваме съмнението и изкуството на забравата — най-вече забравата на всичко лично и местно. Живеем в последователно време, ала се опитваме да живеем sub specie aeternitatis, с оглед на вечността. От миналото са ни останали някои имена, които езикът се стреми да забрави. Избягваме безполезните уточнения. Няма хронология, нито история; няма и статистика. Каза ми, че се казваш Еудоро, ала аз не мога да ти кажа името си, защото ми викат Някой.
— А как се казваше баща ти?
— Никак.
На една от стените видях полица за книги. Отворих един от томовете наслуки; буквите бяха с ясни очертания, но неразгадаеми и изписани на ръка. Ъгловатите им форми ми напомниха руническото писмо, въпреки че то се е използвало само за надписи. Помислих си, че хората от бъдещето са не само по-високи, но и по-изкусни. Неволно погледнах дългите и изящни пръсти на мъжа.
Той ми каза:
— А сега ще видиш нещо, което никога не си виждал.
И внимателно ми подаде един екземпляр от „Утопията“ на Мор, отпечатан в Базел през 1518 година; няколко страници и илюстрации липсваха. Отвърнах му не без известно самодоволство:
— Това е печатна книга. Вкъщи имам сигурно повече от две хиляди издания, макар и не толкова стари, нито пък толкова ценни.
Прочетох заглавието на глас. Мъжът се изсмя.
— Никой не може да прочете две хиляди книги. За четирите века, през които съм живял, надали съм прехвърлил и половин дузина. А и важното е не да четеш, а да препрочиташ. Печатницата, която сега е отменена, е била една от най-големите злини на човечеството, защото чрез нея са се умножавали до главозамайване ненужни писания.
— В моето любознателно вчера — отвърнах — цареше суеверието, че между всяка вечер и утрин стават събития, които е срамота да не се знаят. Планетата бе населена с колективни привидения — Канада, Бразилия, Белгийско Конго и Общия пазар. Почти никой не знаеше предварителната история на тези платонически същества, но бе запознат с най-незначителните подробности от последния конгрес на педагозите, с предстоящия разрив на отношенията и изпращаните от президентите послания, съчинени от секретаря на секретаря с онази благоразумна неточност, която е тъй присъща за жанра.
Всичко това се четеше само за да бъде забравено, защото след няколко часа щеше да бъде заличено от други тривиалности. От всички длъжности длъжността на политика несъмнено бе с най-голяма обществена изява. Един посланик или министър бе нещо като инвалид, който трябваше да бъде превозван в дълги и шумни коли, обкръжен от мотоциклети и гренадири и причакван от напористи фотографи. Сякаш са им отрязали стъпалата, често казваше майка ми. Изображенията и печатното слово бяха по-действителни от нещата. За истинско минаваше само публикуваното. Esse est percipi446 (да съществуваш, значи да бъдеш сниман) — това бе началото, средата и краят на нашите особени схващания за света. Във вчерашната епоха, в която ми се падна да живея, хората бяха простодушни; вярваха, че някоя стока е добра, само защото така твърдеше и повтаряше производителят й. Чести бяха и кражбите, макар всеки да знаеше, че притежаването на пари не носи по-голямо щастие, нито пък по-голямо спокойствие.
— Пари ли? — повтори моят домакин. — Вече никой не страда от бедност, която навярно е била непоносима, нито от богатство, което трябва да е било най-неудобната форма на простащината. Всеки упражнява занаят.