Ръкописи, картини, мебели, покъщнина — нищо не оставихме в къщата.
Жената работеше наравно с мъжете. Засрамих се от слабостта си, която почти не ми позволи да им помогна. Никой не затвори вратата, когато излязохме натоварени с разни вещи. Забелязах, че къщата е с много остър покрив.
След като повървяхме около петнайсет минути, свърнахме вляво. В далечината зърнах нещо като кула, увенчана с купол.
— Това е крематориумът — каза някой. — Вътре е газовата камера. Казват, че я е изобретил един филантроп — струва ми се, че името му беше Адолф Хитлер.
Пазачът, чийто ръст вече не ме изненада, ни отвори портата. Моят домакин му прошепна няколко думи. Преди да влезе в помещението, ни махна за сбогом.
— Снегът ще продължи да вали — заяви жената.
В кабинета си на улица „Мексико“ пазя платното, което някой ще нарисува след хиляди години с материали, разпръснати днес из планетата.
Подкупът
Историята, която разказвам тук, се отнася за двама мъже или по-скоро за случка, в която са участвали двама мъже. Самото събитие, което далеч не е необичайно или фантастично, е по-маловажно от характера на действащите лица. И двамата са съгрешили от суета, но по твърде различен начин и с различни последици. Анекдотът (защото случката едва ли е нещо повече) е съвсем скорошен; мястото на действието е един от щатите на Америка. Според мен подобно нещо не би могло да се случи другаде.
В края на 1961 година в Тексаския университет в Остин имах възможност да разговарям надълго и широко с единия от двамата участници, доктор Езра Уинтроп. Беше преподавател по староанглийски (не одобряваше думата „англосаксонски“, която предполага творение, сглобено от две части). Спомням си, че поправи многобройните ми грешки и необмислени догадки, без да ми противоречи дори веднъж. Казаха ми, че на изпитите предпочитал да не задава конкретни въпроси; подканвал студента да говори на една или друга тема по собствен избор. Произхождаше от стар пуритански корен; бе родом от Бостън и трудно бе свикнал с обичаите и предразсъдъците на Юга. Тъгуваше за снега, но съм забелязал, че хората от Севера ги учат да се пазят от студа точно както нас ни учат да се пазим от жегата. В паметта ми е останал един вече смътен образ на сравнително висок мъж с прошарени коси, не толкова пъргав, колкото силен. По-ясно си спомням колегата му Хърбърт Лок, който ми даде един брой от книгата си „Към историята на кенингите“; там пише, че саксонците скоро изоставили тези донякъде механични метафори („път на кита“ вместо море, „сокол на битката“ вместо орел), докато скандинавските поети продължили да ги съчетават и преплитат до пълно объркване. Споменавам Хърбърт Лок, защото е неразделна част от моя разказ.
Сега стигам и до исландеца Ерик Ейнарсон, който навярно е истинският главен герой на историята. Никога не съм го виждал. Пристигнал в Тексас през 1969 година, когато аз бях в Кеймбридж, но от писмата на един общ приятел, Рамон Мартинес Лопес, добих убеждението, че го познавам отблизо. Зная, че е поривист, енергичен и студен; висок мъж в земя на високи мъже. Заради рижата коса било неизбежно студентите да му окачат прякора Червения Ерик. Смятал, че употребата на един неминуемо погрешен жаргон превръща чужденеца в натрапник, и никога не благоволил да каже „окей“. Бил добър изследовател на скандинавските езици, на английския, на латинския и (въпреки че не си признавал) на немския език, тъй че не му било трудно да си проправи път в американските университети. Първата му работа била монография върху четирите статии, които Де Куинси е посветил на влиянието на датския език в езерната област на Уестморланд. Последвала я втора, върху диалекта на йоркширските селяни. И двата труда били посрещнати добре, но Ейнарсон бил на мнение, че кариерата му се нуждае от някакъв по-удивителен елемент. През 1970 година публикувал в Йейл обширно критическо издание на баладата „Битката при Малдон“. Бележките се отличавали с неоспорима ерудиция, но някои хипотези в увода породили известни спорове в почти тайните академични кръгове. Ейнарсон твърдял например, че в стила на баладата се долавя прилика, макар и далечна, с героичния откъс „Финсбър“, а не с отмерената реторика на „Беоулф“448 и че използването на трогателни обстоятелствени подробности по любопитен начин загатва методите, на които не без основание се възхищаваме в исландските саги. Той нанесъл и поправки в някои тълкувания на текста на Елфинстън. През 1969 година вече бил назначен за преподавател в Тексаския университет. Добре известно е, че конгресите на германисти са нещо обичайно в американските университети. На доктор Уинтроп му провървяло да председателства предишното събрание в Ийст Лансинг. Ръководителят на катедрата, който се готвел да излезе в платен годишен отпуск, го помолил да предложи кандидат за следващата сесия в Уисконсин. Тъй или иначе, възможните кандидати били не повече от двама: Хърбърт Лок и Ерик Ейнарсон.
448
Древен епос, запазен единствено на староанглийски език в ръкопис от XI в.; описва героичните победи на едноименния скандинавски воин от VI в. — бел.прев.