След това си стиснали ръцете и се разделили.
Авелино Аредондо
Това се случи в Монтевидео през 1897 година.
Всяка събота приятелите заемаха една и съща странична маса в кафене „Глобо“ като почтени бедняци, които знаят, че не могат да покажат дома си пред хора, или просто избягват собствената си обстановка. Всички бяха от Монтевидео; отначало им бе трудно да се сприятелят с Аредондо, човек от провинцията, който нито споделяше сведения, нито задаваше въпроси. Беше малко над двайсет години, слаб и мургав, по-скоро нисък и може би донякъде тромав. Лицето му би било почти безлично, ако не го спасяваха очите — едновременно сънливи и искрящи от енергия. Беше продавач в галантерийния магазин на улица „Буенос Айрес“ и сегиз-тогиз учеше право. Когато другите осъждаха войната452, която опустошаваше страната и която по всеобщо мнение президентът проточваше по недостойни причини, Аредондо не се обаждаше. Мълчеше си и когато му се подиграваха, че е стиснат.
Малко след битката при Серос Бланкос Аредондо каза на приятелите си, че няма да го виждат известно време, защото трябвало да отиде в Мерседес. Вестта не разтревожи никого. Някой го предупреди да внимава със сбирщината гаучоси на Апарисио Саравия453; Аредондо отвърна с усмивка, че не се бои от белите. Събеседникът му, който бе станал член на партията, не каза нищо.
По-трудно му бе да се сбогува с Клара, годеницата си. Послужи си с почти същите думи. Предупреди я да не очаква писма, защото щял да бъде затрупан с работа. Клара, която нямаше навика да пише, прие условието без възражения. Двамата много се обичаха.
Аредондо живееше в покрайнините на града. Прислужваше му една мулатка, която носеше същото фамилно име, защото предците й били роби на семейството по времето на войната. Можеше да й се има пълно доверие; той й заръча да казва на всички, които го търсят, че е отишъл на село. Вече бе получил последната си заплата в галантерийния магазин.
После се премести в една стая в дъното на дома, която гледаше към вътрешния двор от отъпкана пръст. Мярката беше безполезна, но му помогна да започне онова заточение, което му налагаше собствената му воля.
От тесния железен креват, в който постепенно си възвърна навика да подремва следобед, гледаше с известна тъга празната лавица за книги. Бе продал всичките си книги, включително учебниците по право. Остана му само една Библия, която никога не бе чел; така и не успя да я довърши.
Прехвърли я страница по страница, понякога с интерес, а понякога с досада, и си наложи задачата да научи наизуст някоя глава от Изход и края на Еклесиаста. Не се опитваше да проумее онова, което четеше. Беше свободомислещ, но не пропускаше нито вечер, без да каже „Отче наш“, както бе обещал на майка си на тръгване за Монтевидео. Нарушаването на това синовно обещание можеше да му донесе лош късмет.
Знаеше, че целта му е утрото на 25 август. Знаеше точния брой на дните, които трябваше да изтекат дотогава. Достигнеше ли целта си, времето щеше да спре или по-скоро нямаше да е от значение, какво щеше да стане нататък. Очакваше датата като човек, който очаква щастие и избавление. Бе спрял часовника си, за да не го гледа постоянно, но всяка нощ, щом чуеше дванайсетте далечни удара на камбаната, откъсваше един лист от календара и си мислеше: „Един ден по-малко“.
Отначало искаше да установи някакъв ред в ежедневието си. Да пие мате, да пуши собственоръчно свити черни цигари, да чете и да препрочита определен брой страници, да се опитва да побъбри с Клементина, когато тя му носеше храна на поднос, да повтаря и да доукрасява една реч, преди да загаси свещта. Да се води разговор с Клементина, жена вече на възраст, не беше много лесно, защото паметта й се бе задържала далеч от града, в селското ежедневие.
Разполагаше и с шахматна дъска, на която разиграваше объркани партии, без някога да ги изкара докрай. Липсваше му един топ, който обикновено заместваше с куршум или с монета.
За да запълни времето, Аредондо всяка сутрин чистеше стаята си с парцал и четка и гонеше паяците. На мулатката не й се нравеше, че той се унижава с тази шетня, която бе нейна работа и която Аредондо бездруго вършеше доста зле.
Би предпочел да се събужда, когато слънцето вече е високо, но навикът му да става на разсъмване бе по-силен от волята му. Тъгуваше силно за приятелите си, макар да съзнаваше без горчивина, че те не тъгуват за него поради непреодолимата му сдържаност. Един следобед някой от тях дойде да пита за него, но бе отпратен още от преддверието. Мулатката не го познаваше; Аредондо така и не научи кой точно е бил. Бе ненаситен читател на вестници и му струваше големи усилия да се откаже от тези музеи на мимолетни дреболии. Нямаше слабост към умуването и размишляването.
452
Става въпрос за гражданската война непосредствено след битката при Монте Касерос през 1852 г., когато Уругвай извоюва независимостта си. Съперничат си две партии — консервативните бели (бланкоси) и либералните червени (колорадоси). През 1894 г. кандидатът на червените — Хуан Идиарте Борда, е избран за президент. През 1897 г. белите вдигат въстание, водено от гаучото Апарисио Саравия (1856–1904) — бел.прев.
453
Апарисио Саравия (1856–1904) — земевладелец с магнетично влияние върху гаучосите от вътрешността на страната. Воюва на страната на бланкосите — бел.прев.