Останах да гледам тия неща, които цял живот гледам — небе голямо, край няма, реката, дето се пени там долу самотна, един заспал кон, непавираната улица, тухларните, — и си помислих, че съм само един бурен, израснал по тия брегове сред сапуничетата и гробовете. Какво ли може да се пръкне от тоя боклук освен такива като нас, дето се перчим, а като дойде до бой, сме си пъзльовци, само се ежим и се ръчкаме, и толкоз. После си казах: не, колкото по-бедна и по-загубена е една махала, толкова по си длъжен да бъдеш мъж. Боклук ли? Милонгата подлудяваше, по кръчмите шум до бога, вятърът носеше миризма на орлови нокти. Хубава нощ, ама защо ли? Звезди безброй, да ти се завие свят, като ги гледаш наблъскали се една връз друга. Мъчех се да се успокоя, казвах си, че тая работа не ме засяга, но подлостта на Росендо и непоносимата смелост на чуждоземеца не ми даваха мира. Та тоя мъжага дори и жена си намери за тая нощ. За тая нощ и за още много нощи, а може и за всичките си нощи, защото Луханера е голяма работа. Бог знае кой път са хванали. Много далеч не ще са стигнали. А може и вече да се оправят в някоя канавка.
Когато успях да се върна, танците продължаваха, все едно нищо не беше се случило.
Незабелязано се смесих с тълпата и видях, че някои от нашите бяха духнали, а ония от Северния си танцуваха редом с останалите. Никой не се ръгаше с лакти, никой не се блъскаше, но все пак се гледаха под око, макар и всичко с приличие. Музиката май вече я караше мързеливата, а жените, танцуващи с ония от Северния, и гък не смееха да кажат.
Чаках аз да стане нещо, ама не това, което стана.
Отвънка се чу женски плач, а после вече познатият глас, но хрисим, ама прекалено хрисим, сякаш не бе на някой от тоя, от нашия свят.
— Влез, дъще!
Отново се чу плач. Сетне гласът сякаш взе да губи търпение:
— Отваряй, ти казвам, нещастна пачавро, отваряй, кучко!
Вратата се отвори едва-едва и влезе Луханера, сама. Влезе, ама сякаш някой ни я бе изпратил, някой я насочваше.
— Някой дух я праща — каза Англичанина.
— Един мъртвец, приятелю — обади се тогава Говедаря. Лицето му беше като на пиян. Влезе и тръгна по пътеката, която му сторихме и сега както преди. Изправен, сякаш сляп, направи няколко несигурни крачки и внезапно рухна на пода, като дърво. Един от другарите му го сложи да легне по гръб и му нагласи пончото за възглавница. Като му помагаше, целият се изцапа с кръв. Едва тогава видяхме, че оня има голяма рана на гърдите. Рукналата кръв се беше съсирила над яркочервената цепка, която преди не бях забелязал, защото шалът я скриваше. За да помогне на първо време, една жена донесе ракия и няколко обгорени парцала. Човекът не го биваше да обясни каквото и да било. Отпуснала ръце, Луханера го гледаше втрещена. Всички се питаха с очи какво ли бе станало, и тя най-сетне проговори. Като излязла с Говедаря, отишли на една полянка и ей ти един непознат, който се хвърлил като луд, искал да се бият и нанесъл на Франсиско тая рана с ножа, но се кълнеше, че не знае кой е бил и че не е бил Росендо. Но щеше ли някой да повярва на думите й?
Човекът умираше в краката ни. Рекох си, че на тоя, дето го бе наредил така, ръката му не е трепнала. Говедарят обаче беше як мъжага. Когато почука на вратата, Хулия тъкмо запарваше матето; кратунката обиколи всички поред и за втори път стигна до мен, а той още беше жив. „Закрийте ми лицето“, каза тихо, когато силите му го напуснаха. Едната гордост му бе останала и не искаше хората да гледат предсмъртните му гримаси. Някой му закри лицето с неговата висока шапка. Така си и умря, под шапката, без да простене. Осмелиха се да го открият чак когато гърдите му спряха да се надигат и спускат. Имаше уморения вид на всички мъртъвци; беше един от най-смелите мъже по онова време — от Ла Батерия, та чак до Южния квартал; престанах да го мразя едва когато разбрах, че е мъртъв и онемял завинаги.
— Колко му е да умреш? Щом си бил жив, друго не те чака — каза една от жените, а друга замислено добави:
— Каква суета е туй човекът, докато живее, а сетне за нищо не става, освен да събира мухите.
Тогава ония от Северния квартал взеха нещо да си шепнат, а после двама го повториха на висок глас:
— Жената го е убила.
Един изкрещя в лицето й, че тя е убийцата, и всички я наобиколиха. Аз забравих, че трябва да внимавам, и като светкавица се спуснах към нея. Така се втрещих, че щях да хвърля топа. Усетих, че ме гледат повечето хора, да не кажа всичките. Казах насмешливо: