Разсъжденията му ме подразниха. Запитах го:
— Вие без съмнение сте вярващ, нали?
— Да, презвитерианец съм. Съвестта ми е чиста. Сигурен съм, че не съм измамил онзи туземец, когато му дадох Божието слово в замяна на неговата дяволска книга.
Уверих го, че няма за какво да се упреква, и попитах дали просто минава по нашите земи. Отвърна, че смятал да се върне в родината си след няколко дена. Именно тогава узнах, че е шотландец, от Оркнейските острови. Казах му, че имам лична слабост към Шотландия заради любовта си към Стивънсън и Хюм.
— И Роби Бърнс459 — поправи ме той.
Докато разговаряхме, аз все разглеждах безкрайната книга. С престорено безразличие попитах:
— Смятате ли да предложите този любопитен образец на Британския музей?
— Не. Предлагам го на вас — отвърна той и назова една огромна сума.
Отговорих му съвсем искрено, че тази сума не е по силите ми, но в същото време трескаво мислех. След няколко минути вече бях скроил един план.
— Какво ще кажете да направим размяна — рекох. — Вие сте се сдобили с този том срещу няколко рупии и Светото писание; аз ви предлагам цялата си пенсия, която току-що получих, и библията на Уиклиф с готически шрифт. Наследих я от родителите си.
— A black-letter Wyclif460! — промълви той.
Отидох в спалнята си и му донесох парите и книгата. Разгърна страниците и огледа обложката с пламенното усърдие на библиофил.
— Дадено — рече.
Учудих се, че не се пазари. Чак по-късно щях да осъзная, че е влязъл в дома ми с намерението да продаде книгата. Прибра банкнотите, без да ги преброи.
Поговорихме за Индия, за Оркнейските острови и за норвежките вождове, които са ги управлявали. Свечеряваше се, когато мъжът си тръгна. Оттогава не съм го виждал, нито пък зная името му.
Мислех си да сложа „Пясъчната книга“ на празното място, където преди стоеше Уиклиф, но накрая реших да я скрия зад непълните томове на „Хиляда и една нощ“.
Легнах си, но не можах да заспя. В три или четири сутринта запалих лампата. Измъкнах невъзможната книга и заразгръщах страниците й. На една от тях видях гравюра на маска. В ъгъла на страницата имаше число, вече не помня кое точно, повдигнато на девета степен.
Не показах съкровището си на никого. Към радостта от притежанието се прибави страхът, че ще ми го откраднат, а после и подозрението, че не е действително безкрайно. Тези две тревоги изостриха още повече отколешната ми мизантропия. Бяха ми останали само неколцина приятели, но престанах да се виждам и с тях. Превърнах се в затворник на книгата и почти не излизах от къщи. Разгледах с лупа изтрития гръб и кориците и отхвърлих възможността за някаква измама. Проверих, че малките илюстрации са разположени през две хиляди страници една от друга. Започнах да ги отбелязвам по азбучен ред в тефтерче, което твърде скоро попълних. Никога не се повтаряха. Нощем в редките мигове, когато излизах от плена на безсънието, сънувах книгата.
Лятото преваляше и аз разбрах, че книгата е чудовищна. Никак не ме утешаваше мисълта, че не по-малко чудовищен съм и аз, който я виждах с очите си и я докосвах с десетте си пръста от плът и кръв. Усещах, че е нещо кошмарно, нещо неприлично, което опозорява и покварява действителността.
Помислих за огън, но ме хвана страх, че изгарянето на една безкрайна книга може да трае също тъй безкрайно и да задуши с дим планетата.
Спомних си, че съм чел как най-доброто място да скриеш лист от дърво е гората. Преди пенсионирането си работех в Националната библиотека, в която се съхраняват деветстотин хиляди книги; зная, че вдясно от фоайето една вита стълба се спуска към подземието, където са вестниците и географските карти. Възползвах се от невниманието на служителите, за да изгубя „Пясъчната книга“ на един от влажните рафтове. Постарах се да не забележа на каква височина я оставям, нито пък на какво разстояние от вратата.
Изпитвам известно облекчение, но оттогава избягвам да минавам по улица „Мексико“461.
Послеслов
Да пишеш предговор за още непрочетени разкази, е почти невъзможна задача, защото изисква анализ на сюжети, които не бива да се разкриват предварително. Ето защо предпочетох да напиша послеслов.
Първият разказ подхваща отново старата тема за двойника, която тъй често е вдъхновявала винаги увенчаното с успех перо на Стивънсън. В Англия двойникът се нарича fetch — или по-книжовно: wraith of the living; в Германия — Doppelgânger. Подозирам, че alter ego е едно от първите му прозвища. Това призрачно видение навярно се е появило от металните или водните огледала или просто от паметта, която превръща всеки човек в зрител и актьор. Моето задължение бе да изобразя събеседниците достатъчно различни, за да са двама, и достатъчно сходни, за да са един. Струва ли си да заявя, че замислих тази история в Нова Англия, на брега на река Чарлс, чийто студен поток ми напомни далечните води на Рона?
459
Робърт Луис Стивънсън (1850–1894) — шотландски поет и писател, автор на безсмъртните романи „Островът на съкровищата“, „Доктор Джекил и мистър Хайд“ и др.; Дейвид Хюм (1711–1776) — английски философ, историк и икономист; Робърт Бърнс (1759–1796) — шотландски национален поет — бел.прев.
461
На тази улица се намира Националната библиотека, където Борхес е бил директор — бел.прев.