— Колко странно — заговори той, — ние сме двама и въпреки това сме един и същ. Но в сънищата няма странни неща.
— Значи всичко това е сън, така ли? — попитах уплашен.
— Да, сън е. Сигурен съм, че това е последният ми сън — той посочи празното шишенце върху мраморния плот на нощната масичка: — Ти обаче ще трябва да сънуваш много, преди да стигнеш до тази вечер. Коя дата е днес според теб?
— Не зная точно — отвърнах му замаян. — Но вчера навърших 61 години.
— Когато стигнеш отново тази вечер в будно състояние, тъкмо ще си навършил 84. Днес е 25 август 1983 година.
— Толкова дълго ли ще трябва да чакам? — промърморих аз.
— А аз — не! — каза той рязко. — На мен вече нищо не ми остава. Мога да умра всеки момент, мога да се изгубя в неизвестното, но продължавам да сънувам така… двойно. Изморителната тема, която ми внушиха огледалата и Стивънсън.
Усетих, че споменаването на Стивънсън беше неговото сбогуване, а не педантичен детайл. Аз бях той и разбирах. Не са достатъчни най-драматичните моменти, за да бъдеш Шекспир и да попаднеш на паметни фрази. За да го разсея, му казах:
— Знаех, че това ще се случи. Точно тук, преди години, в една от долните стаи двамата с теб започнахме черновата на историята за това самоубийство.
— Да — отвърна ми той бавно, сякаш събираше спомени. — Но не виждам връзката. В онази чернова аз си бях взел билет за Адроке462. И щом пристигнах в хотел „Лас Делисиас“463, се качих в стая номер 19 — най-уединената. Там се самоубих.
— Затова съм тук — му казах.
— Тук ли? Ние винаги сме тук. Тук аз те сънувам в къщата на улица „Майпу“. Тук си отивам, тук, в стаята, която беше на мама.
— Която беше на мама — повторих аз, като не исках да разбера. — Аз те сънувам в стая номер 19 на горния етаж.
— Кой кого сънува. Аз знам, че те сънувам, но не знам ти дали сънуваш мен. Хотелът в Адроке беше сринат преди много години — двайсет, а може би и трийсет. Кой знае…
— Сънуващият съм аз — възразих с известно предизвикателство.
— Не разбираш ли, че главното е да се разбере дали само един човек сънува, или има двама, които сънуват.
— Аз съм Борхес, който видя името си на регистрацията и се качи при теб.
— Борхес съм аз и сега умирам на улица „Майпу“ — настъпи тишина, после другият ми предложи: — Хайде да направим проверка. Кой беше най-страшният момент в нашия живот?
Наведох се към него и двамата заговорихме в един глас. Знам, че и двамата излъгахме. Бледа усмивка озари състареното лице. Усетих, че тази усмивка отразяваше по някакъв начин моята.
— Излъгахме се един друг — каза ми той, — защото се чувстваме двама, а не един. Истината е, че сме двама и сме един и същ.
Този разговор ме дразнеше. Казах му го. Добавих:
— А ти през 1983 година няма ли да ми разкриеш нещо за годините, които ми остават?
— Какво мога да ти кажа, нещастни Борхес? Ще се повторят бедите, на които вече си свикнал. Ще останеш сам в тази къща. Ще докосваш книгите, които няма да имат букви, и медальона на Сведенборг464. Както и дървената табла с Федералния кръст. Слепотата не е мъгла. Тя е форма на самотата. Ще се върнеш в Исландия.
— Исландия! Исландия на моретата!
— В Рим ще повториш стиховете на Кийтс, чието име, както имената на всички, беше написано върху водата.
— Никога не съм бил в Рим.
— Има и други неща. Ще напишеш нашето най-хубаво стихотворение — една елегия.
— За смъртта на… — започнах аз, но не се осмелих да произнеса името.
— Не. Тя ще живее повече от теб — замълчахме. Той продължи:
— Ще напишеш книгата, за която мечтаехме толкова време. През 1979 година ще разбереш, че предполагаемото ти творчество не е нищо повече освен чернови, смесица от чернови. Ще отстъпиш пред суетната и суеверна съблазън да напишеш своята велика книга.
Суеверието, което ни наложиха „Фауст“ на Гьоте, „Саламбо“ и „Одисей“465. Невероятно, но изписах много страници.
462
Предградие на Буенос Айрес, а в началото на миналия век — самостоятелно градче южно от столицата. Борхес често е прекарвал ваканциите със семейството си там и за него това място е свързано с много спомени — бел.прев.