— И накрая разбра, че си се провалил.
— По-лошо! Разбрах, че това беше творба шедьовър в най-истинския смисъл на думата. Добрите ми намерения стигнаха само за първите страници. В другите бяха лабиринтите, ножовете, човекът, който си мислеше, че сам е изображение, отражението, което се смяташе за истина, тигърът, който се промъква нощем, битките, които са в кръвта, слепият, но пагубен Хуан Мураня, гласът на Маседонио Фернандес466, корабът, направен от ноктите на мъртъвците, старинният английски, повтарян в следобедите.
— Добре познавам този музей — отбелязах иронично.
— Освен това лъжливите спомени, двойната игра на символите, дългите изброявания, майсторството в прозата, неперфектните символи, които критиците развеселени откриват, цитатите — невинаги апокрифни.
— Публикува ли тази книга?
— Поиграх си, без сам да съм убеден, с мелодраматичното намерение да я унищожа, като евентуално я хвърля в огъня. В края на краищата я публикувах в Мадрид под псевдоним. Заговори се за непохватен имитатор на Борхес, който имал лошия късмет, че не е Борхес и че е повторил само външната страна на модела.
— Не се учудвам — казах аз, — всеки писател в края на краищата се превръща в свой собствен не толкова талантлив и интелигентен последовател.
— Тази книга материализира един от пътищата, които ме доведоха до тази нощ. А колкото до останалите… Унижението на старостта, убеждението, че вече съм изживял всеки новонастъпил ден…
— Няма да напиша тази книга — зарекох се аз.
— Ще я напишеш. Думите ми, които за теб сега са настояще, ще се превърнат само в спомен за един сън.
Подразни ме дидактичният му тон — несъмнено това беше тонът, който аз използвах, когато четях лекции. Подразниха ме прекалената прилика помежду ни и това, че той се възползваше от безнаказаността, която му придаваше близостта на смъртта. За да си отмъстя, му рекох:
— Толкова ли си сигурен, че ще умреш?
— Да — отвърна ми той. — Изпитвам такава сладост и облекчение, каквито не съм изпитвал никога. Не мога да ти го обясня. Всички думи изискват споделен жизнен опит. Защо те дразни толкова много това, което ти казвам?
— Защото си приличаме прекалено много. Ненавиждам лицето ти, което всъщност изобразява моето лице, ненавиждам гласа ти, който е подражание на моя глас, ненавиждам патетичния ти синтаксис, който е и мой.
— Аз също — каза другият, — затова реших да се самоубия — едно птиче запя откъм градината. — Това е последното — добави той. Направи ми жест да се приближа до него. Ръката му потърси моята. Отстъпих назад. Уплаших се да не се объркат ръцете ни. Каза ми: — Стоиците ни учат, че не бива да се оплакваме от живота. Вратата на затвора е отворена. Аз винаги така съм го разбирал, но леността и страхът ме забавиха. Преди време изнасях лекция в Ла Плата за шестата част на „Енеида“. Изведнъж, цитирайки един хекзаметър, прозрях какъв е моят път. И взех това решение. От този момент се почувствах неуязвим. Моята съдба ще бъде и твоя. Ще получиш внезапното просветление, общувайки с латинския и с Вергилий, и вече ще си забравил напълно този любопитен пророчески диалог, проведен в две времена и на две места. Когато отново ти се яви този сън, ще бъдеш като мен и ще бъдеш моят сън.
— Няма да го забравя, още утре ще го напиша.
— Ще остане в дълбочината на паметта ти, под прилива на сънищата ти. Когато го пишеш, ще повярваш, че си замислил и твориш фантастичен разказ. Няма да стане утре. Остават ти все още много години.
Престана да говори и разбрах, че е издъхнал. По някакъв начин аз умирах заедно с него. Наведох се над възглавницата, изпълнен с печал, но там вече нямаше никой.
Избягах от стаята. Вън го нямаше двора, нито мраморните стълби, нито голямата тиха къща, нито евкалиптите, нито водоскоците, нито портата на желязната ограда на имението в градчето Адроке.
Навън ме чакаха нови сънища.
Сини тигри
Една известна поема от Блейк467 рисува тигъра като бляскав огън и вечен прототип на Злото. Аз предпочитам сентенцията на Честъртън, според която тигърът е символ на ужасяващата елегантност. Освен тези няма други думи, които биха могли да дадат точно обозначение на тигъра, на тази форма, която от векове населява въображението на хората. Тигърът винаги ме е привличал. Помня, че като дете се спирах задълго пред единствената клетка в зоологическата градина — другите въобще не ме интересуваха. Преценявах енциклопедиите и книгите за природни науки според илюстрациите с тигри. Когато открих „Книга за джунглата“468, останах разочарован, че тигърът Ширхан е враг на главния герой. С годините тази необикновена любов не ме напусна. Тя надживя парадоксалната ми амбиция да стана ловец, а също и обикновените човешки превратности. До неотдавна — датата ми се струва превратна, но не е така — тя съжителстваше съвсем спокойно с обичайните ми занимания в университета в Лахор. Аз съм преподавател по западна и източна логика, а в неделните си дни водя семинар за философията на Спиноза. Трябва да добавя, че съм шотландец. Може би любовта ми към тигрите ме доведе от Абърдийн в Пенджаб. Животът ми течеше по съвсем обикновен начин. В сънищата си винаги виждах тигри. (Сега сънищата ми са населени с други форми.)
466
Маседонио Фернандес (1874–1952) — аржентински писател, близък приятел на Борхес — бел.прев.