Не един път съм разказвал тези неща, а сега ми изглеждат чужди. Въпреки това ги оставям, защото така изисква моята изповед.
В края на 1904 година прочетох, че в региона на делтата на река Ганг са открили син екземпляр на въпросния вид. Новината беше потвърдена от телеграми, които съдържаха всички противоречия и несъответствия, свързани със случая. Моята стара любов се съживи. Усъмних се, че е допусната грешка, имайки предвид обичайната неточност на хората по отношение на цветовете. Спомних си, че съм чел, че на исландски името на Етиопия е „Блаланд“, което означава Синя земя или Земя на черните. Синият тигър спокойно можеше да се окаже черна пантера. Не се говореше нищо за ивиците му. Снимката на въпросния син тигър със сребърни шарки, публикувана в лондонската преса, бе очевидно апокрифна. Синьото оцветяване на илюстрацията ми се стори по-характерно за хералдиката, отколкото за действителността в природата.
Веднъж сънувах в син цвят, какъвто никога не бях виждал и за който не намерих точното название. Знам, че беше почти черно, но това условие не е достатъчно, за да си представи човек нюанса.
Няколко месеца по-късно един колега ми каза, че в някакво село, доста отдалечено от Ганг, чул да се говори за сини тигри. Съобщението ме учуди, защото знаех, че тигрите са рядкост в този регион. И отново сънувах синия тигър, който, като вървеше, хвърляше дългата си сянка по песъчливата почва. Използвах ваканцията, за да направя пътуване до това село, за чието име не желая да си спомням по причини, които по-късно ще изясня.
Пристигнах след края на дъждовния сезон. Селото беше сгушено в полите на един хълм, който изглеждаше по-скоро широк, отколкото висок, ограждаше селото и сякаш заплашваше джунглата, която имаше сиво-кафяв цвят. В някоя от страниците на Киплинг трябва да фигурира това селце на моята авантюра, тъй като в тях е вместена цялата Индия, а по някакъв начин и цялата вселена. Ще се задоволя само да отбележа, че един ров, пълен с вода, над който се люлееха мостове от тръстика, служеше все пак за някаква защита на колибите. На юг имаше блата и оризища и една низина с тинеста река, чието име никога не узнах, и по-нататък следваше отново джунглата.
Населението се състоеше от индуси. Този факт, макар че всъщност го предвиждах, никак не ме възрадва. Винаги съм се разбирал по-добре с мюсюлманите, въпреки че ислямът, знам това, е най-бедното от всички вероизповедания, които са произлезли от юдаизма.
В Индия реално усетихме колко бързо се размножава човекът. В селцето усетих, че и джунглата бързо избуява — тя напираше и почти проникваше в самите колиби. Дните бяха угнетяващи, а нощите не носеха прохлада.
Старците ме приветстваха с „Добре дошъл“ и с тях проведох първия си диалог, състоящ се от бегли учтиви фрази. Вече говорих за бедността на това място, но знам, че всеки човек е убеден, че родината му притежава нещо уникално, неповторимо. Похвалих съмнителните стаи и не по-малко съмнителните ястия. Казах, че славата на този регион се простира до Лахор. Лицата на мъжете промениха изражението си. Веднага разбрах, че съм допуснал някаква грубост и че трябва да се разкая. Усетих, че крият някаква тайна, която не желаят да споделят с чужденци. Навярно се прекланяха пред синия тигър и хранеха към него култ, който с дръзките си думи бях осквернил.
Почаках до следващата сутрин. След като изядохме ориза и изпихме чая, аз подхванах темата си. Въпреки случилото се предната вечер не успях да проумея реакцията им. Всички ме загледаха с изумление и даже с ужас, но когато разбраха, че целта ми е да уловя звяра с необикновената кожа, изпитаха явно облекчение. Някой даже каза, че го е виждал досами прага на джунглата.