Събудиха ме сред нощ. Някакво момче ми каза, че една коза избягала от обора и че като тръгнало да я търси, видяло синия тигър на другия бряг на реката. Предположих, че слабата лунна светлина не е била достатъчна да се различи точно цветът, но останалите потвърдиха разказа на момчето и един, който дотогава бе мълчал, добави, че и той е видял хищника. Тръгнахме с пушките и видях — или съм си въобразил, че съм видял — едра котешка сянка, която изчезваше в мрака на джунглата. Не намериха козата, но звярът, който я бе отвлякъл, спокойно можеше да е моят син тигър. Насочиха вниманието ми към следи, които, разбира се, нищо не доказваха.
След няколко подобни нощи разбрах, че тези фалшиви тревоги се организираха по навик. Също като Даниел Дефо местните хора много умело съчиняваха характеристиките на определена ситуация. Тигърът можеше да бъде забелязан по всяко време към оризищата на юг или към храсталаците на север, но аз бързо долових, че съгледалите го се редуваха с подозрителна регулярност. А появата ми неизбежно съвпадаше с момента, в който тигърът току-що бе избягал. Винаги ми посочваха следите и някоя поразия, но човешкият юмрук успешно може да имитира следата на тигъра.
Няколко пъти виждах умрели кучета. В една лунна нощ поставихме една коза за примамка и напразно чакахме до разсъмване. В началото реших, че тези ежедневни измислици бяха провокирани с цел да продължа пребиваването си тук, което беше изгодно за селото, тъй като купувах от хората храна и плащах на тези, които ме обслужваха. За да проверя това предположение, им казах, че възнамерявам да търся тигъра в друг регион — по долното течение на реката. Учуди ме, че всички одобриха решението ми. Въпреки това убеждението ми, че съществува някаква тайна и че всички ме подозират, си остана все така непоколебимо.
Вече казах, че гористият хълм, в чието подножие се бе сгушило селото, не беше особено висок и бе пресечен от плато. От другата страна — на запад и на север — продължаваше джунглата. Тъй като склонът не беше много стръмен, един следобед им предложих да изкачим хълма. Идеята ми ги ужаси. Един от тях възкликна, че склонът бил много неравен. Най-възрастният заяви тежко, че не е възможно да се изпълни намерението ми. Върхът бил свещен и магически препятствия го правели недостъпен за хората. Който се осмелял да стъпи там с нозете си на смъртен, рискувал да види божеството и да полудее или да ослепее.
Не настоях повече, но същата нощ, когато всички спяха, се измъкнах тихо от колибата и изкачих лекия склон. Нямаше път и шубраците ме забавиха.
Луната беше на хоризонта. Вглеждах се с особено внимание във всяко нещо, сякаш предчувствах, че това е може би най-значимият ден в живота ми. Още си спомням как тъмнееха листата, как изглеждаха почти черни. Започна да се развиделява, но в цялата джунгла наоколо не се долавяше гласът дори на една птица.
Двайсет-трийсет минути изкачване и стъпих на платото. Усетих, че въздухът тук бе по-свеж, отколкото в селото, задушено в подножието му. Установих, че това не бе върхът, а една недотам просторна тераса. Джунглата продължаваше нататък и нагоре по хълбока на планината. Изпитах усещането за свобода, сякаш пребиваването ми в селото беше истински затвор. Не се сърдех, че жителите му са искали да ме излъжат. Възприемах ги по един или по друг начин като деца.
Колкото до тигъра… Многобройните несполуки бяха изчерпали любопитството и вярата ми, но все пак почти механично се огледах за следи.
Почвата беше песъчлива и осеяна с дупки. В една от дупките — съвсем недълбоки и преливащи една в друга — разпознах цвета. Беше точно невероятното синьо на тигъра от моя сън. По-добре да не го бях виждал изобщо. Вгледах се добре. Дупката беше пълна с камъчета — всичките еднакви — кръгли, с малък диаметър и много гладки. Еднаквостта им придаваше нещо нереално, сякаш бяха жетони.
Наведох се, бръкнах в дупката и извадих няколко. Усетих леко потръпване. Сложих шепата камъчета в десния си джоб, в който имах ножичка и карта на Аляхабад. Тези два случайни предмета имат специална роля в тази история.
Като се върнах в колибата, свалих сакото си. Проснах се на кревата и отново засънувах тигъра. Във виденията си съзерцавах цвета — цветът на сънувания много пъти тигър беше еднакъв с цвета на камъчетата от платото. Разбуди ме яркото слънце, което блестеше право в лицето ми. Станах от кревата. Ножицата и картата ми пречеха да извадя от джоба всички сини дискове. Извадих колкото побра шепата ми, и усетих, че са останали още два-три. Някакъв лек сърбеж, едва доловимо движение затопли ръката ми. Като я разтворих, видях, че малките дискове са около трийсет-четирийсет. А бих се заклел момент преди това, че не са повече от десетина. Оставих ги на масата и понечих да извадя останалите. Не беше необходимо да ги броя, за да разбера, че са се размножили. Направих от всичките една купчинка и се опитах да ги преброя един по един.