— Я вижте ръцете на тая жена. Откъде у нея сила и сърце да забие нож? — сетне, като ми попремина желанието да се правя на смелчага, добавих: — Кой можеше да си представи, че покойния, за когото казват, че по неговите места карал всички да треперят, ще го подредят така жестоко, и то в такова убито място, като това, дето никога нищо не се случва, освен ако не дойде някой отвън, та да ни позабавлява, а после да остане да го плюят мухите.
Тия приказки май не засегнаха никого.
Междувременно в тишината почна да се чува все по-отчетливо тропот на копита. Беше полицията. Кой повече, кой по-малко, ама всички имаха причини да избягват разправии с нея и затова решиха да хвърлят мъртвеца в реката. Нали си спомняте продълговатия прозорец, през който блесна и излетя камата. Оттам мина сега и мъжът в черно. Дигнаха го няколко души, ръцете им го облекчиха от всички грошове и дрънкулки, дето носеше, а някой дори му отряза един пръст, та да задигне пръстена. Използвачи, господине, сега се подиграваха с един беден и нещастен мъртвец, ама сега, след като друг, по-смел от тях, го беше вече подредил. Един тласък — и буйната вода, видяла какво ли не, го отнесе. Не знам дали не го изкормиха, за да не изплува, предпочетох да не гледам. Оня със сивите мустаци не ме изпускаше от очи. Луханера използва бъркотията и се изниза.
Когато дойдоха хората на закона, за да хвърлят един поглед, отново се танцуваше, макар и вяло. Слепецът с цигулката скърцаше някакви стари хабанери, от ония, дето вече не се чуват. Навън се мъчеше да съмне. На могилата отсреща коловете от няндубай31 стърчаха като самотни; тънката тел, която ги свързваше, не се забелязваше в сутрешния здрач.
Тръгнах спокойно към моята колиба, която се намираше на три пресечки от кръчмата. Гледам, на прозореца свети някаква светлинка, която веднага изгасна. Истина ви казвам, че като се сетих какво става, побързах да се прибера. Тогава, Борхес, отново извадих късия остър нож, който винаги си носех ей тук, в жилетката под лявата мишница, прегледах го още веднъж внимателно, а той си беше като нов, невинен и нямаше по него ни едно-едничко петънце кръв.
И прочие
На Нестор Ибара
Един богослов в смъртта
Ангелите ме известиха, че когато Меланхтон се споминал, на оня свят му била предоставена къща, измамно подобна на онази, която бе притежавал на земята. (Тъй се случва с почти всички новодошли в царството на вечността, затова и не вярват, че са умрели.) Покъщнината била същата — масата, писалището с чекмеджетата, библиотеката. Щом се събудил в това жилище, Меланхтон веднага възобновил книжните си занимания, сякаш изобщо не бил труп, и няколко дена писал за оправданието чрез вярата. Според обичая си не споменал и дума за милосърдието. Ангелите забелязали този пропуск и проводили пратеници да го разпитат. Меланхтон отвърнал: „Доказал съм неопровержимо, че душата може да мине и без милосърдието — за да влезеш в царството небесно, достатъчна е вярата“. Изрекъл тези думи високомерно, а не знаел, че вече е мъртъв и отреденото му място не е небето. Когато чули словата му, ангелите го изоставили.
След няколко седмици вещите в стаята му почнали да избледняват и да се разсейват — дотам, че накрая станали невидими; останали само креслото, масата, хартията и мастилницата. В добавка стените се покрили с вар, а подът — с жълта глазура; даже одеждите на самия Меланхтон вече били много по-обикновени. Той обаче упорито продължавал да пише и понеже все така отричал милосърдието, накрая бил пренесен в една подземна работилница, където имало и други богослови като него. Престоял затворен там няколко дена и започнал да се съмнява в правотата на възгледите си; тогава му разрешили да се върне обратно. Вече бил облечен в нещавени кожи, но се помъчил да си представи, че предишното преживяване е обикновена халюцинация, и продължил да възхвалява вярата и да очерня милосърдието. Една привечер усетил студ. Тогава обходил цялата къща и видял, че останалите стаи вече не съответствали на стаите от земното му жилище. Едно помещение се оказало претъпкано с непознати съоръжения; друго се било смалило дотолкова, че било невъзможно да се влезе в него; трето не изглеждало променено, но прозорците и вратите му гледали към огромни пясъчни дюни. А стаята в дъното на дома била пълна с хора, които боготворели Меланхтон и само му повтаряли, че няма по-мъдър богослов от него. Обожанието им го изпълнило с радост, но тъй като някои от тези люде нямали лице, а други изглеждали мъртви, накрая се отвратил и изгубил доверие в тях. Тогава решил да напише възхвала на милосърдието, ала всичко, което съчинявал в един ден, на следващия изглеждало изтрито; това го сполетяло, защото пишел без убеждение.